BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 7
1700 гроша рушвет дали за „Св. Троица“
Църквата става основно средище на българите в Мустафапаша през Възраждането
Когато през септември 1896г. Павел Генадиев идва от Пловдив за учител в Мустафапаша, той основава хор и започва да пее в църквата. Генадиев създава чудесен ученически хор на четири гласа. Учениците пеят по нотни тефтери, направени и написани от техния учител. Едно време задължение на даскалите било да подпомагат свещеника при служба и да пригласят в църквата „Св. Троица“ – главния православен храм и седалище на градската община.
Църквата заедно с издържаното от нея училище е най-значимият исторически и архитектурен паметник на българите от годините на османското робство. Тя е символът на Българското възраждане в Свиленград. Затова местните жители се отнасят с особено чувство към тая светиня, спомогнала изключително много за тяхното свестяване и самоопределение, както отбелязва един от изследователите на епохата Георги Фотев.
Християнската църква „Св. Троица“ е построена през 1834г. В онова време под натиска на великите сили султан Махмуд ІІ предприема дълго отлагани политически реформи. Султанът смята, че може да укрепи империята чрез промени в нейната обществена и административна организация. Назначават се граждански управители (мюдюри), които трябвало да бъдат подчинени на областния началник (валията) и да се грижат за „тапийските дела, вакъфите, справедливото разхвърляне на данъците, монополите и изпълнението на други наредби“. Премахват се бейлербействата и санджаците, а оформилите се по-рано пашалъци са признати за административни области под името еялети. Средището на Черменската кааза (околия) е установено в Одрин. През 1819г. към Одрин е прехвърлена и кааза Мустафапаша.
10 години по-късно след победоносната война на Русия с Турция е сключен Одринският мир, с който официално е призната от страна на турците верската свобода на християните в османската империя. Обнадеждени, българите започват да строят църкви на много места – в Котел, Самоков, Пловдив, Сливен, Стара Загора, Харманли, Пазарджик.
Този силен подем обхваща и Мустафапаша. Благодетелни българи, изпълнени с чувство на родолюбие, около които се събирало местното население, със своите приношения захващат да градят църква. Създава се инициативен комитет за набиране на средства. Дичо Димитраков от Фоти махле, потомък на македонски каменари, повикани от правителството да поправят моста на Марица, дарява за място на строежа почти целия си двор с къщата, в която по-късно се нанася килийното училище.
Голям деятел за въздигането на храма е Янаки чорбаджи, също наследник на каменарите. Той се заема със строителните работи – сам дава голяма част от парите за постройката, а друга част събира от по-заможните хора в града. „Бедните, които няма какво да дадат, работят с колята си, а някои носят на гръб пясък от реката”, пише Фотев. В строителството се включват четиримата синове на Янаки – Пандош, Ташо, Димитраки и Ангели. Те доставят камъни, вар, греди и керемиди, а жена му, дъщерите и снахите му приготвят хляб за майсторите и работниците.
Запазено е предание, че по време на строежа дошли сватове да искат малката дъщеря на чорбаджията, но той ги отпратил с думите: „Не мога да правя сега сватба, вдигнал съм по-голяма“. Строителят нямал щастието да се наслади на своя труд – бил прободен с нож от турчин при една малка разпра.
При започване на строежа комитетът има събрани около 1700 гроша. Тези пари според по-късни писма на градските първенци до Александър Екзарх „са потрошени по разни капии и аги“, за да се изкара ферман за построяване на храма. Предполага се, че султанският ферман е изваден със съдействието на Вълко Чалъков от богатия копривщенски род Чалъкови, играл много важна роля за пробуждането на българите в Тракия. Като бегликчии и доставчици на добитък за Цариград Вълко и Стоян Чалъкови държали към средата на 19 век големи стада на паша край Мустафапаша и околните села – Пашакьой (Генералово), Хаджикьой (Йерусалимово) и Хебибчево (Любимец). В Йерусалимово, където бегликчиите имали над 15 000 овце, с техни пари през 1837г. е построена църквата „Св. Димитър”.
Според изследователи Вълко или някой друг от голямата фамилия копривщенци, отбивайки се на път за Цариград в Мустафапаша, се е запознал с местните първенци, изучил нуждите на населението и се погрижил за издаването на документ за градежа.
Строителството на църквата продължава три години и е общонародно дело на трите махали в града – Канакли, Баяндър и Гебран. Вероятно затова е наречена „Св. Троица“.
Изцяло от камък, във формата на класическа трикорабна базилика, тя е вдъхновена от традициите на православната архитектура през първата половина на 19 век. Постройката не е вкопана в земята, понеже това вече не се налага след Одринския мир. Стените са от дялани камъни – основно сиви пясъчници, споени с вар, фугирането е изпъкнало. Оригиналният иконостас е от бук, скромен, но с изящни орнаменти на царските двери. Според запазени писмени сведения стените преобладават в морскосини тонове. Може да се предполага, че вътрешната украса е дело на самоковски резбари и живописци.
В обширния двор, ограден с каменна ограда с дължина над 500 метра, се построява помощна сграда, която се състои от широка одая за заседания на общинарите, свещоливница, помещение за клисаря, мазе и сайвант. Градските първенци засаждат пред седалището си черница – свещеното за поколения свиленградчани дърво хранител.
В източната страна майсторът на църквата вгражда камък с надпис 1834. Това е венецът на всеобщите усилия на благодетелните българи, които, проникнати от чувство на родолюбие и с цената на много жертви и лишения, успяват най-после да завършат епохалното дело. От тази дата нататък „Св. Троица“ става най-важното учреждение за българите в Мустафапаша.
Със своя строеж, с вътрешното си устройство и украса, със своя блясък, тържествена обредност и изобщо с цялата си обстановка тя се превръща в основно средище за жителите на града. Църквата служи не само за излияние на религиозните им чувства, тя играе много по-широка обществена роля. Около нея се групират всички българи, за да обмислят въпросите на своето битие – бубите, цената на пашкулите, училищните работи. С възможността да събере много хора на едно място църквата е своеобразен граждански клуб на своето време, организация за благотворителност и стожер на старата патриархална нравственост. Пред нейния амвон свещеници, учители и общественици поставят пред народа редица нравствени и обществени проблеми. Тук в продължение на десетилетия заседава църковно-училищната община. Градските първенци назначават учители в училищата, изплащат заплатите им, определят размера на училищната такса, посредничат в отношенията с официалната турска власт, пазарят привилегии за хората си пред Високата порта, за което после съгражданите им целуват ръка. При църквата „Св. Троица“ се решава какво трябва да се предприеме и как да се доведе до успешен край.
През 1879г. тя е уголемена, разширена в западна посока, като е направен и чердак за женското отделение. На мястото на старото клепало е издигната камбанария от чамов материал. В този вид „Св. Троица“ се запазва до 1913г., когато при оттеглянето на турците е опожарена и частично разрушена. От нея остават само 4 голи стени, основният камък с датата на построяването и няколко по-късни надписа.
Свиленград на пазар без конкуренция еснафите се забавляват
Изготвено от :Иван Чончев
