BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 18
Куршум дойде и събори моя фес*
Български и арменски четници отвличат бейче от Одрин за откуп
За първи път чух историята на Нури, когато бях още малък и през лятото ходех да бера тютюн, за да помагам на родителите ми. Слънцето се беше вдигнало високо и омекналите тютюневи листа полепваха катран по пръстите. Изведнъж от близката нива запя жена. Аз не я виждах, колкото и да се надигах на пръсти сред високите стебла, но чувах ясно гласа й: „Ана бени армут еркет тотулар/гьозделереми мендилен багладълар/куршум гелди алдъ беним фесими…”. Това бяха предсмъртни думи на едно момче, което с дълбока печал в сърцето разказва на майка си как отнемат живота му: непознати го обграждат ненадейно от няколко страни и завързват очите му с кърпа, после идва куршум, който сваля феса от главата му. Неговото последно желание е да го окичат с лалета и зюмбюли, преди да легне в хладната земя.
Петър Соколов и Светослав Мерджанов
Изключително популярна в началото на миналия век, песента пресъздава едно от едно от най-дръзките дела в историята на македоно-одринското революционно движение – отвличането на младия Нури бей от Одрин с цел да се набавят средства за организацията. Похитителите – Светослав Мерджанов и неговите четници, са обявени от властта за символи на тероризма. За поробените им братя, които виждат в техните действия велика саможертва за свободата на отечеството, те се превръщат в знаме.
Мерджанов се решава на тоя отчаян акт през 1901г. Необходима била голяма сума за подкрепа на ВМОРО. Затова по нареждане на Борис Сарафов той сформира чета със задача да отвлече сина на богатия одрински чифликчия Дертли Мустафа и да вземе откуп за него. Активно участие в плана взема и Арменският революционен комитет в Пловдив. Четата се състои от 10 души: Слави Мерджанов, Петър Соколов, Георги Фотев, Христо Хаджиилиев, Иван Котков, Бедрос (Бедо) Сиремджиян, Андон от Трапезунд, Татул от Малгара, Оник Торосиян и Ованес Таракджиян. На 4 юли 1901г. те преминават турската граница и задигат младия Нури от имение на баща му. Издебват го, когато той излязъл в овощната градина да бере круши. После потеглят с него към българската граница. На следващата сутрин четниците достигат село Варник, Свиленградско и решават да се укрият сред високи скали, за да дочакат откупа. Там са застигнати от потеря.
„Извадихме бейчето отпред да даде знак с бяла кърпа, за да не стрелят, но турците го раниха в главата. Обляно в кръв, то падна и издъхна. Часът на разплатата настъпи – открихме огън, разказва Мерджанов по-късно пред български революционни дейци в Одринския зандан. Войската беше подкрепена от нови сили. Пръв падна Иван Котков. След като Соколов изстреля всичките си патрони, заедно с Андон се хвърлиха в атака. Татул и Ованес отбиваха неприятеля от западната страна, Бедрос, Христо и аз – от юг. Когато Ованес падна убит, Татул дойде при нас. Патроните се свършиха. Извадихме револверите и се хвърлихме напред“. Боят продължава през целия ден. Шестима от четниците са убити. Останалите четирима, сред които и войводата Слави Мерджанов, са пленени и отведени в Одрин.
Табло на главните Мак.-одрински дейци (1895—1913)
Името Светослав Мерджанов през 1901г. се носеше от уста на уста. Нямаше човек, който да не знаеше за предвожданата от него малка смесена чета от българи и арменци, извършила нападение в самия Одрин, пише свиленградчанинът Анастас Разбойников – по онова време ученик в седми клас на българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”, където учи заедно с братовчед си Спас Добрев. Четата изпълнила бляскаво задачата си и пленила Нури бей в бащиния му чифлик близо до Тунджа. Но един от четниците – Георги Фотев, се върнал в чифлика да вземе кон за бейчето и бил убит. След няколко часа Мерджанов и другарите му се откъснали от Тунджа, отправили се в северна посока и замръкнали, като се постарали да заличат следите си. Без Георги Фотев, който като биволар в Одрин познавал отлично местността, четниците взели да се лутат, объркали се и не могли да прехвърлят границата през ниските голи дялове на Сакар. Осъмнали изнурени край малкото турско село Киречлик (Варник) и тук се прикрили в едно скалисто място. Селото било само на 5-6 км от границата, затова турските власти смятали, че бегълците са се спасили в България, отбелязва младият Разбойников.
Много се говореше тогава за случая. Разправяше се, че старият бей настоявал да се отклони сражението, защото виждал, че може да бъде убит и синът му. Наистина в един момент на боя Нури бил изтъкнат на видно място и така бил пронизан от турски куршум. Във всеки случай четата е била открита късно през деня случайно от варджии. Край селото е имало десетина пещи за вар и работници около тях, както и такива, които ломили варовикови скали. Аскерът, изпратен от Одрин още предния ден да преследва въоръжената група, бил се отчаял и щял да се върне в града, когато случайно открили четниците в едно каменисто място, натрупано на големи скални блокове и обрасло в шубраци. Другата версия е, че на четата се натъкнали двама цигани. Соколов не позволил да ги убият. Заклели ги, но по пътя за Одрин те били пресрещнати от кавалерия и предали всичко. Може би те са били варджиите, предполага Анастас Разбойников.
Учениците от гимназията стават свидетели на публичната екзекуция на Слави Мерджанов и заловените в сражението при Варник. „Ние знаехме, че четниците са осъдени на смърт. Един ден надвечер нашият учител Васил Шанов ни съобщи, че на следващия ден – 27 ноември 1901г., присъдата ще бъде изпълнена. Станах преди да се разсъмне. Измих се, облякох си ученическата униформа, после отворих леко вратата на пансиона да не ме види гавазинът и в студеното утро се отправих към центъра на града. Зората се пукаше. Из улиците имаше разни минувачи, които ставаха все повече. Разбрах, че всички се отправят към определени посоки. Запитах, но нищо определено не ми казаха. Минах край покрития пазар „Али паша“. Един стар турчин ме посъветва да си отида, но аз не го послушах.
Български военни обози минаващи през Мустафа паша Свиленград 1912г.
Множеството народ се отправи към джамията на султан Селим. Някой каза, че четиримата ще ги бесят на четири различни места. Пробих си път и близо до джамията видях бесилка. Видях наблизо Спас Добрев и други мои съученици от гимназията. Тук сред тълпата беше младият свещеник Добри Стойков. Той чакаше. Чакаше и тълпата българи, турци, гърци, евреи и цигани. Ето, доведоха един четник. Беше среден на ръст, слаб, мургав и блед, косата му беше разчорлена. Попитах за името му.“Това е Слави Мерджанов“, отговориха от първата редица. Той застана прав под бесилото. После поп Добри го изповяда. Всичко сякаш беше миг. Пристигна с файтон Михлюз паша – едър, рус, червендалест, и даде нареждане осъденият да бъде обесен. Тогава Мерджанов заговори. Качил се беше на малко столче да се вижда от всички. Говореше на български, с патос, като се обръщаше на всички страни. Обясни, че не е разбойник, крадец или убиец, за какъвто го смятат. Той е революционер, борил се е за свободата на роба, за потиснатите българи“.
Думите на войводата се врязват дълбоко в паметта на младите гимназисти и безмълвното мнозинство от хора, събрали се в хладната ноемврийска сутрин пред джамията Селимие. „Отче, обърна се Мерджанов към свещеника, кажи на всички, бъди ми свидетел, че аз без страх отивам към бесилото и без страх умирам за свободата на българите. Нека тия, които идват след мене, довършат делото. Да живее свободата на поробените братя!“ Михлюз паша, застанал прав на файтона, се обади: „Викай, викай, ей сега ще увиснеш.“ Палачът метна въжето. Всички мълчаха. Подложната скамейка беше ритната. Слави Мерджанов увисна. Завъртя се един път, два пъти. Той беше мъртъв.
Без да бърза, Михлюз паша потегли към втората бесилка. След файтона на палача тичаха всички, тичах и аз. Когато стигнахме, Христо Хаджиилиев вече висеше. Продължихме да тичаме надолу край пазара. Бедo също беше вече обесен. Видях го: имаше малко лице с остра брадичка. Краката му почти се опираха на земята, можеше да я докосне, ако протегнеше пръсти. Казаха, че той говорил на български, добавил и на турски: „Бен бир гидийорум, сизден бинлердже гидеджек“ (Аз един отивам, от вас ще отидат хиляди). Оник беше обесен далече, на пътя за Саръкмегдан. Когато го водели към бесилото, той хвърлял на тълпата парите си и другите неща, които имал“, записва в дневника си Анастас Разбойников, след като се връща в училището.
Двамата българи – Слави Мерджанов и Христо Хаджиилиев, са погребани в махала Киришхане, отнесени там с боклукчийска кола. С нарочно писмо управляващият Одринската епархия архимандрит Софроний е поканен от властта да се погрижи за прибирането на мъртвите тела. Обесените са заровени в гробището от Георги Долапчиев и Григор Попмихайлов, прислужници в пансиона на гимназията „Д-р Петър Берон“. Оник и Бедo са погребани от Арменската църковна община в Одрин.
Георги Тенев взима 800 лири откуп в Лозенград
Изготвено от: Иван Чончев
