Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 32

Поручик Топракчиев пада смъртно с аероплана

Един от пионерите на българската военна авиация загива на летище Свиленград 27-годишен

В училище научих много неща за Христо Топракчиев – за неговото родно място, за учението му, за участието му в Балканската война и нелепата му гибел. Знаех, че в свободното си време е обичал да рисува и бях намерил в една книга негови илюстрации и графики от времето, когато е бил в Париж да се обучава за военен пилот. Открих също пощенска картичка с образа му, издадена във Франция. На нея се виждат селяни да орат с два чифта волове, но са спрели работа и гледат нагоре към прелитащ аероплан. Мислех си: така вероятно са гледали и орачите от Гебран през есента на 1912г., когато самолетите от аеродрума на Малките ливади са прелитали над главите им. Учителят по история ми позволи да покажа картичката в час. „Победителите не са подвластни на забравата, нито на нехайството на поколенията. Те оставят такава диря след себе си, която ги обезсмъртява завинаги“, каза тогава той.

Под неговото ръководство всяка година в деня на смъртта на авиатора отивахме на гроба му, където днес е дворът на детска градина „Слънце“. Там, в някогашното градско гробище, го заравят след онзи фатален полет на 19 октомври 1912г. На гроба признателните свиленградски граждани поставят кръст във формата на самолет и в средата, по цялото протежение на крилете, надпис: „Тук почива прахът на поручик Христо Топракчиев (летец)“. При по-внимателен поглед се виждаше, че кръстовете са три – върху основния с надписа имаше кръст за храброст, а третият – по-малък и почти незабележим, беше между тях. Това беше повод „да изпитваме“наши по-малки другарчета, които идваха за първи път. „Колко кръста има?“, питахме ги. А те почваха да броят: един, два… „Три са, открийте третия кръст“, настоявахме ние. Eдва след признанието „Предаваме се“ се обявяваше правилният отговор: „Третият кръст е в предната част на самолета. Вижте, човката му е кръстата“.

Български летци край Свиленград

Той беше авиатор и военен разузнавач. Един красив и храбър офицер, смел до безразсъдство, до лудост. Така го характеризира френският кореспондент Ришар, който отразява събитията през Балканската война. Христо Топракчиев се ражда на 12 декември 1885г. в Бургас в семейството на Андрей Топракчиев, заточеник в Диарбекир по време на освободителната Руско-турска война. Скоро семейството се преселва да живее в старата къща на бащата в Сливен. Баща му е бил видна личност – избран е от сливенци за народен представител в Източнорумелийското народно събрание.

През1900г. Христо завършва прогимназия и родителите му го записват във Военното училище. Там той се сближава с Димитър Сакеларов и Симеон Петров, бъдещи асове на българската военна авиация. Младият юнкер обаче попада неусетно под влиянието на марксистки идеи. Затова той е изключен от училището и през февруари 1907г. е изпратен да служи като редник в 7-и преславски полк в Шумен. Баща му е недоволен от случилото се и се опитва да възстанови учението му. Чрез своя зет той успява да склони генерал от висшето ръководство на армията да го приемат отново във Военното училище, като го зачисляват в следващия 29-и випуск. Христо Топракчиев си взема поука от своите младежки увлечения. На 2 август 1908г. той е повишен в звание подпоручик и е назначен на служба във Видин в 3-та пионерна дружина. През 1910г. е преместен в София в 1-ва пионерна дружина.

Две години по-късно, през април 1912г., поручик Топракчиев се явява на конкурс и след показани отлични резултати заминава за Франция да се учи за летец. С него тръгват Никифор Богданов и Симеон Петров. Младите български курсанти са настанени в училището за обучение в пилотаж на Луи Блерио, което се намира в Етамп, недалеч от Париж. Обучението е с продължителност три месеца. Христо Топракчиев и Симеон Петров разработват специална методика за кацане на самолет със спрял двигател и тя влиза в учебната програма на школата “Блерио Аеронавтик”. По този начин българските авиатори поставят началото на безмоторното летене в света. В края на юли 1912г. те полагат изпит пред френска комисия и получават бревет за летателна правоспособност.

Завърнали се в България, Христо Топракчиев, Симеон Петров, Никифор Богданов и механикът Иван Платников образуват първия личен състав на въздухоплавателното отделение към Железопътната дружина. На отделението е зачислен един самолет “Блерио” с мотор от 70 конски сили. Първото кръщение на летците е участието им на военни маневри в Шумен под командването на ген. Радко Димитриев.

С обявяването на Балканската война е сформирано Първо аеропланнно отделение. То се установява в Търново Сеймен (днес Симеоновград), но много скоро се премества в Мустафапаша (Свиленград), където е подсилено с руски доброволчески отряд. На 16 октомври 1912г. командирът на отделението поручик Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев летят над Одрин и за първи път в световната история обстрелват врага с бомби от въздуха. На следващия ден на разузнаване излитат Христо Топракчиев и Никифор Богданов. Топракчиев лети в района на с. Юруш (дн. Дилофос), а Богданов – над одринската гара Караагач, след което се завръщат в авиобазата си.

Данни за летателната дейност на Христо Топракчиев и неговите другари се съхраняват в Централния военен архив във Велико Търново. В дневника на военните действия на Първо аеропланно отделение пише, че на 18 октомври поручик Топракчиев отново извършва полет до Одрин. Този път той лети на височина 500 метра, за да избегне изстрели от противниковите оръдия. Турците са имали в крепостта 3 топа за стрелба по самолети и балони, но появата на бомбардировачи е предизвикала сред тях истински страх. В своите спомени войникът на турска служба Апостол Димитров казва, че когато за първи път в небето над Одрин видели самолет, офицерите и войниците от полка се скрили под моста на Марица. Друг бивш редник от турската армия – Вангел Симов, признава на разпит пред ръководството на щаба, че той и аркадашите му се уплашили много от бученето на мотора.

19 октомври 1912г. е последният в живота на Христо Топракчиев. Сутринта младият офицер получава писмо от своята годеница. Облегнат на крилото на самолета, той чете писмото и се усмихва. На този ден няма записани бойни излитания според дневника на отделението. Там е отбелязано следното: „Изпитване на аеропланите над аеродрума. Смъртно падане на поручик Топракчиев“. Той загива при облитане на самолет „Блерио“, след като предишния ден следобед лично е поправил част от стабилизатора. Машината му се разбива близо до летището.

Командирът на Първо аеропланно отделение поручик Радул Милков описва случилото се така: „Полетът му продължи 50 минути. Когато се връщаше, пролича, че става нещо нередно. Самолетът не намали височината. Иначе още от 1 километър разстояние той трябваше да слезе на 10-15 метра над летището, за да бъде готов за приземяване. На 200 метра пред нас на височина 100 метра самолетът клюмна надолу като простреляна птица и се заби стремглаво в земята. В същия момент избухна ужасна експлозия“.

Летците и механиците от отделението се втурват към горящия аероплан. Сред пламъците и огромните огнени вълма те търсят пилота с надеждата да го открият жив. Спасителите чуват изстрели от револвера му, който, нажежен от адския огън, започва да гърми. Най-после един от механиците успява да се добере до гондолата на самолета. Той бързо се съблича и хвърля шинела си върху авиатора, който гори като факла, а след това го прегръща и с помощта на войници, притичали се от близките хангари, полагат обгореното тяло върху тревата. Но вече е късно. Поручик Христо Топракчиев е мъртъв. Поставят безжизненото му тяло в сандъка, с който е бил транспортиран до Свиленград неговият самолет. На следващия ден след траурен митинг, на който се стича почти целият град, го погребват в местните гробища.

Свиленград бомбардира Одрин

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It