Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 66

Местят Одринската гимназия в Свиленград

Управата иска капитала на д-р Петър Берон като антикризисна мярка

Гимназията в Свиленград се открива при крайно тежки икономически условия през второто десетилетие на миналия век, когато местните жители изнемогват от бедност и непоносими задължения. Изминали са само няколко години от разорението на града през Междусъюзническата война и последвалите за България две национални катастрофи. Извикана на живот от нуждата на един новоосвободен български край да се възземе духовно след преживяната трагедия и да съдейства за културното му развитие, тя е плод на големи материални лишения и жертви от всички среди на обществото.

Свиленградската гимназия Д-р Петър Берон , наследница на Одринската гимназия

Министерството на просвещението одобрява на 31 май 1922г. искането на градското ръководство за откриване на гимназия, внесено по-рано чрез окръжния училищен съвет в Ст. Загора. Новото учебно заведение започва с 40 ученици, които са настанени в помощна сграда на училище „Хр. Попмарков“ – някогашно седалище на църковно-училищната община. За първи директор е назначен Станко Разбойников. По-късно училището се премества в едноетажна постройка на мястото на сегашната професионална гимназия по селско стопанство и икономика „Хр. Ботев“ и се преобразува в непълна смесена гимназия с три класа – четвърти, пети и шести.

През учебната 1931-1932г. с благословията на тогавашния министър на образованието Константин Муравиев се открива и седми клас. Първият випуск е от 37 ученици. Според Закона за народната просвета в гимназията се изучават български език и литература, философска пропедевтика и възпитание, френски, немски или английски език, математика и дескриптивна геометрия, българска и обща история и история на християнството, отечествена и обща география, гражданско учение с политическа икономия, физика, химия, естествена история, латински, гръцки и руски език, рисуване, пеене, гимнастика, ръкоделие (ръчна работа) и стенография.

Учениците плащат за обучението си годишна такса 500 лв., която остава в специален фонд на училището. От такса се освобождават само инвалидите и децата им, децата на поборниците и опълченците от 1877-1878г., на доброволците ветерани от Сръбско-българската война, децата на взелите участие в боевете при Одрин през 1912-1913г., на убитите и умрелите от рани и болести войници и офицери през войните.

В периода на световната икономическа криза управлението на града изпада в състояние на неплатежоспособност и настоява държавата да поеме част от издръжката на средното училище. „Без държавна помощ ще бъдем принудени да го затворим. Никой да не си прави илюзията, че можем сами да финансираме обучението – възможностите на общината са много слаби“, заявява кметът Атанас Хаджиколев. В търсене на изход от ситуацията общинският съвет взима решение да се направят постъпки за преместване на Одринската гимназия „Д-р Петър Берон“ в Свиленград. Целта е да се използват лихвите от фонда, завещан от големия дарител за построяване и поддържане на главния просветен център на българите в Източна Тракия.

Гимназията в Одрин е открита в края на 19 век, но през Балканската война занятията се прекратяват и сградата е присвоена от турската държава. Освен приходи от капитала свилeнградската управа се надява да получи и част от инвентара на добре обзаведените кабинети и класни стаи, както и богатата школска библиотека. В края на юли 1931г. трима съветници заминават за София със задача да изложат искането в просветното министерство. Понеже фондът на д-р Петър Берон се управлява от Светия синод на Българската православна църква, делегацията се среща със синодалните старци и търси подкрепа от Софийския митрополит Стефан.

Като пълна гимназията посреща следващите две години, но през 1934-а е превърната в средно реално училище с тригодишен срок на обучение. Това става по силата на предприета реформа, която засяга повечето наши средни училища. „Реалката“ в Свиленград се помещава в закрития в началото на 30-те години пансион за сираци от войнитe. След известно време промените в образователната система са отхвърлени и старите гимназии започват постепенно да се възстановяват. С прекъсване от четири години възвръща статуквото си и местната гимназия. На 7 октомври 1938г. е получено разрешение тя да носи името на д-р П. Берон с призвание да бъде духовна (но не и финансова) приемница на знаменитата Одринска българска мъжка гимназия. Новината идва в период на силен образователен подем, който се увенчава с нова сграда за учебното заведение и откриване на девическо занаятчийско училище.

Седмица след получаване на телеграмата кметът на града и председател на училищното настоятелство Стойчо Старирадев събира представителите на всички културно-просветни и професионални организации и поставя за разрешение „сложения на дневен ред въпрос“ – откриването на гимназията и общинските хали. Събранието излъчва из средите си комитет, който се натоварва с изнасяне на тържеството за новата постройка. За председател е избран кметът, а за секретар – директорът на гимназията Борис Иванов. Членове са помощник-кметът Иван Карлов, учителят Герасим Дишлиев, председателят на родитело-учителския комитет Иван Димитров, директорът на на фабрика „Коприна“ Владимир Разбойников и Георги Янков, председател на градското читалище „Просвета“.

„На мен ми беше възложено служебното задължение да ръководя гимназията почти от основаването й, пише Благой Златарoв в издадения за събитието юбилеен лист. Ако по отношение на просветните задачи имам смелостта да констатирам максимум постижения, не бих могъл със същата гордост да заявя, че училището е отговорило на своите възпитателни цели. След тежката стопанска криза нашата страна преживя политически и морален срив, който не можеше да остане без отклик сред учащата се младеж. Делото на училището в неговия стремеж да облагороди духа, да възвиси характера и да насади в душата на своите питомци здрави национални чувства и любов към родината беше минирано от чужди на образованието среди, които без всякакво чувство на отговорност тровеха детското съзнание и внасяха смут в неговата душа“. Това казва Златаров за проникналите в гимназията марксистки идеи, довели до шумна стачка на учениците през учебната 1932-1933г.

„Д-р Петър Берон е нашата гордост в миналото, наше упование и вдъхновение днес, наша вяра в бъдещето. Сега, когато родният ни град става фар на културата на границите с Турция и Гърция, пръскащ обилна светлина между тракийското българско население, ние трябва да отправим поглед към големия българин, да се изпълним с признателност и благодарност пред неговия подвиг. Поклон пред праха на великия благодетел!“, заявява в реч на 14 май 1939г. при освещаването на новата сграда на гимназията директорът Борис Иванов. На тържеството се стича целият град. Цар Борис и министрите от кабинета, поканени за откриването на новото училище, не успяват да дойдат. Официалната правителствена делегация се води от просветния министър проф. Богдан Филов.

След Иванов вълнуващо слово произнася кметът Стойчо Старирадев. Той се връща години назад, за да припомни драматичните събития в Свиленград след освобождението му. Със забележителна патетика градоначалникът описва страданията на местното население и неговото огромно желание да навакса изоставането вследствие на дългите години робство: „Вместо отчаяние, гражданството заработи с безпримерно упорство и из пепелището като феникс възкръсна новият град – в кратко време, без ничия помощ, и не само догони, но и надхвърли духовния и материален ръст на много други градове, живели по-дълъг и свободен живот. Така с много труд и лишения и с една желязна воля за творчество той литна в необятните простори на всестранния си възход, за да бъде гордост за тези, които с труд и мисъл го пресъздадоха и издигнаха на завидна висота, които и днес с най-трогателна синовна обич не престават да работят за културния му, просветен и стопански напредък“. „Да живей България!“, вика народът.
Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It