Идат още бежанци, сгъстявайте се!

Свиленград отрива сълзите на близо 5 000 изгнаници, прокудени от родните им огнища

По силата на Ньойския договор и проведената през април 1920г. съюзническа конференция в Сан Ремо (Италия) цяла Западна Тракия и обширни територии от Източна Тракия са предоставени на Гърция. Започва масово изселване на българите. Под страх да не се повторят събитията от 1913г., този път от гръцка страна, те тръгват да дирят спасение към стара България. В Свиленград големи групи бежанци пристигат от Суфлийско, Гюмюрджинско, Дедеагачко. Пришълците остават в града, но не крият надеждите си един ден отново да се върнат в родните си селища.

Стоян Николов идва на 10 юли 1924г. с осем семейства от село Домуздере, Дедеагачко. Той разправя, че след погрома на гръцката армия в Мала Азия в селото им докарали бежанци. „На 24 март 1923-а бяхме обградени от войска и ни подкараха към Дедеагач. На другия ден ни качиха на кораб заедно със селяни от Бодурен, Еникьой и Доган Хисар и пристигнахме във Волос. Оттам бяхме пръснати из села от Фарсалска околия, като ни даваха по 4 оки брашно месечно. Върнаха ни в Домуздере след няколко месеца, но нищо не намерихме – в къщите ни се бяха настанили гръцки бежанци.“

С преселниците от Домуздере в Свиленград пристигат 12 семейства от Калайджидере, Гюмюрджинско, 6 семейства от Кутруджа, Суфлийско и 7 семейства от Кайбикьой. Много от бежанците прекарват на открито край железопътната линия, други се настаняват временно в града. За разлика отпреди властите по-успешно регулират заселването на пристигналите. В периода 1920-1925г. в околията са настанени 2 695 семейства от 45 села. Само в Свиленград, по данни на Тракийския научен институт, са приети бежанци от Башклисе, Каяджик, Испитли, Кадъкьой, Караагач, Чермен, Ениджия, Доган Хисар, Домуздере, Мерхамли, Чобанкьой, Булгаркьой, Карамасли, Лизгар, Крушево, Демир Хисар, Пишманкьой, Балъккьой, Лозенград, Комарли. В града са заселени повече от 1000 семейства, обособяват се бежански махали.

Първите бежанци от Беломорска Тракия идват още преди началото на гръцката окупация. През април 1920г. група изселници от Гюмюрджинско завземат дървени бараки в квартал Ново село. Животните им причиняват щети на житните посеви и стопаните се оплакват в кметството. Малко по-късно големи тълпи мъже, жени и деца пристигат от района на Суфли – на тях се предоставят безстопанствени имоти покрай р. Марица. Комисията по настаняване на бежанците взима решение да засели от селата Чермен и Караагач 200 семейства на земеделци и още 200 на занаятчии. Повечето парцели обаче са раздадени на граждани като компенсация на отчуждените им по-рано при регулацията на града места. При това положение общинската управа е принудена „да извежда“ местните жители извън града, за да се освободи място за новопристигналите.

Свиленград се превръща за бежанците в обетована земя поради обстоятелството, че е най-близкият град до границата, откъдето при благоприятен изход те лесно биха могли да се завърнат в родните си селища. В същото време градът не разполага с достатъчно сгради за прием, тъй като през Междусъюзническата война е съсипан и дълги години не може да се възстанови. Общинският съвет отчита, че няма помещения за придошлите отвън чиновници, за завръщащите се свиленградчани, избягали през 1913г. към вътрешността на страната, и дори за самите местни жители. С прииждането на голяма вълна от бежанци този проблем се изостря още повече и управата е принудена да обяви жилищна криза. Кметът Тодор Хаджидимитров излиза с обръщение към гражданството, в което заявява, че „се налага сгъстяване по жилища, за да може останалите свободни стаи и квартири да се разпределят между нуждаещите се“. Назначена е специална жилищна комисия. „Поради съществующата голяма нужда от свободни зони“ кметството издава нареждане да се очуждят в полза на общината зеленчукови и черничеви градини.

Посрещането на бежанците е съпроводено и с някои любопитни случки. Граждани донасят, че младият бик на с. Чермен, чиито стопани като бежанци са заживели в Свиленград, е оставен да ходи произволно по улиците. За да не се изгуби и похаби говеждият разплодник, е разпоредено той да бъде приет за общински, а кметът се задължава да го прибере „на ясла и хранение“.

Конфликтите за имоти, които възникват с настаняването на първите заселници, се задълбочават и прерастват в сериозни противоречия. По закона за благоустройството от 1914г. на местните хора са предоставени безстопанствени места, но по-късно те са им са отнети, за да бъдат оземлени новите пришълци. От правителството заявяват, че общината не може да компенсира гражданите с имоти, върху които няма никакви права. Градската управа, която до този момент изпълнява всички заповеди и разпоредби, обвинява комисията в безразборно настаняване на бежанците.

„Това може да доведе до непредвидими последици, защото малкият град не е в състояние да поеме толкова много хора отвън, без да се накърнят интересите на местните граждани. Преди войната земите на турското население се обработваха под наем от бубарите, а по-слабите ниви се оставяха за паша. Сега условията са променени – бежанците разорават всички турски земи, дори най-бедните, и по тоя начин цялата мера се е превърнала в една разработена на ниви,

лозя и черничеви бахчи площ, но без пасища. При липса на пасища добитъкът мре от глад зиме – м.г. измряха повече от половината животни, а останалите бяха заклани, понеже плявата достигна 150 лв./кг, а сеното – 2 лв.,“ заявява кметът Владимир Разбойников.

По думите му бежанците са се настанили в самия център на града и след като си построили къщички и завъдили животни, които всяка сутрин и вечер замърсяват улиците и площадите, Свиленград се е обърнал на село. „Макар да има специален закон за бежанците, здравият разум не позволява да се мисли, че гражданите ще останат в положението на самите бежанци – без дом и без земя за обработване, каквито случаи има мнозина вече“, посочва градоначалникът. След неговото изложение управата гласува да се намали числото на бежанците, като част от тях се пръснат из околните села. Решено е още всички бежанци земеделци да се вдигнат от центъра и да се преместят в покрайнините на града, а на техните места да се настанят бежанци еснафи. Мерките се обявяват като „единствено възможните за запазване на добри отношения между старите и новите жители на града“.

Ситуацията се усложнява допълнително през пролетта на 1923г., когато турски бежанци от Свиленград, побегнали по време на войните, се завръщат отново, но намират, че имотите им са завзети от държавата. Собствениците молят да им се определят свободни общински места, за да си направят временни жилища до окончателното решение на въпроса. Те се опасяват, че щом настъпи сезонът на бубите, може да бъдат заставени да освободят наетите от тях квартири и да останат без подслон. Общинарите приемат искането за основателно, но не могат да помогнат на просителите, понеже не разполагат със свободни помещения. Заявлението на турските бежанци е отнесено до Министерството на земеделието с мнение да се върнат имотите на законните им притежатели. Постановено е безстопанствените черничеви градини в града да се парцелират и дадат на бежанците.

През септември 1924г. е обявена за втори път жилищна криза. Като посочва, че „градът е осеян с бордеи“, общинското управление отправя прошение до Министерството на вътрешните работи и народното здраве да се отпуснат под поръчителство на държавата 2 млн. лв. за построяване на жилища на бездомни. След дълги разисквания бежанците и бедните граждани се разделят на 3 категории. В първата влизат онези, което си вадят хляба единствено от земеделие, във втората – земеделци с основен поминък бубарство и тютюнопроизводство, а третата е за хора извън земеделието, но занимаващи се редовно с бубарство за осигуряване на своя поминък. Околийската комисия определя размера на трудовата поземлена собственост: за земеделци от първа категория – 30 дка, които се смятат за достатъчни за организиране на жизнеспособно стопанство, тези от втора категория – до 5 дка, за останалите – по 2 дка. Общината настоява да се ускори оземляването, като от средите на бежанците се излъчи помощен персонал, който да опише земите и съвместно с околийското управление ги раздаде „един път завинаги“.

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It