BulgarianМустафапашалийският мост
Къщи нямало , а мост в Свиленград застроили над река Марица – Мустафапашалийският – Свиленградския мост . Мостът бил дълъг 290 метра с 21 каменни свода . И днес минеш ли , ще прочетеш надписа: “Мостът е построен в епохата на великите султани султан Селим втори , син на Султан Селим първи , от френски архитект Епоритин в епохата на великия везир на двамата султани баща и син Карамустафа Пашави , на чиито имена е посветен”.
023 Свиленград. Общ изглед с моста на река Марица. Пощенска картичка, 1933г.
Беше февруари . Баба ми пукаше ситна царевица . С пукот зърната се удряха в похлупака и цъфтяха в бели цветове . Пукотът намаляваше – знак , че се е изпукала , и тя ги изсипа в голяма тава . Не бяхме куснали и оръдейни изстрели разтърсиха селото . Прозорците потрепереха . Кокошките се скриха в курника , а кучетата взеха да вият . Ние се свряхме в полите на баба и тревожно я попитахме : “Турците ли идват ?”“Не , милите на баба” – успокои ни тя и подхвана легендата за Мустафапашалийският мост.
-Там , където сега стрелят топчиите , е бил най-тесният брод на река Марица . На левия бряг е имало хан и старо-приемница . В нея отсядали друмници . Хаджията живеел в килнатата постройчица . Прочул се с доброто си сърце и гемеджийство и всички друмници бързали при него да замръкнат .Идвали , отивали си , докато една нощ станало нечувано чудо . Хаджията видял изумен , че гостите му са мъртви , бе рани и без синини , и джобовете им – обърнати с дъната навънка . Недоумявал какво да стори . Зазорявало . Ще запристигнат нови друмници . “Не бива да ги видят !” Пък се страхувал да осведоми властите , нали ще го питат: “Къде са парите им ?” Дошла му спасителна мисъл да изхвърли труповете в реката . Оттогава всяка вечер пристигали друмници . Всяка заран изхвърлял телата им . Рошлясъл , брадясал от кахър , млъкнал и с никого не говорил . Ходил край брега и все едно и също си повтарял: “Господи , мили божичко , де се е чуло и видяло без кръв и болест хората да умират?” Най му домъчняло за Димо и годеницата му Веселина . Димо до първи петли свирил , а годеницата му отпявала . Хората ги слушали унесено , а ханджията се чудел как ще хвърли такава прилика в мътните води на Марица . Вглеждал се в хоровода на звездите и му се сторило , че звезда ясногрейница много прилича на Веселина . Но чакал изгрева . С трептяща ръка отворил , но какво да види ? Чудото пак се повторило . Тъжно гледал как Веселина преплела ръцете си около шията на годеника си и двамата били като заспали . Тях последни оставил повечко да бъдат заедно . Но накрая ги помъкнал . Веселина не се пущала от Димо , Димо не се пущал от нея и ханджията разбрал , че влюбените и в смъртта не се разделят ! Оттогава взел да се радва на тези , които подминавали и скърбял за тези , които отсядали за нощувка . Мъчел се да пресмята колко трупа е изхвърлил , но бил неграмотник . За да си изясни , напълнил чувал с царевица . Изхвърли труп – хвърли зърно на кокошките . Хвърлял , хвърлял , Марица поглъщала труповете , кокошките – зърната . Напълнил втори , чувал . Зърното свършило , чудото не . В един морав залез пристигнал някакъв веселяк Свилен с клепоухото магаре . Стопанинът го помолил да спи в неговото навесче , но той отвърнал:
-Аз от добичето не се отделям !
Ханджията гледал чурянлията му нож , как бил втъкнат в алестия пояс , сукарите му как са навити по хайдушки и най му се сторил хубав с черновранния перчем , който падал над дясното му око и го превел по-хубав от всички друмници . При раздяла си пожелали добра нощувка . Ханджията си знаел колко ще бъде добра , но си рекъл: „Дано той е последната храна за рибите ” . Както никога , не пристигнал друг друмник . Кой знае пък защо , на на веселяка му хрумнало да не заспива и да си пуфка цигара след цигара . Изведнъж зачул пукот и докато се чудел какво е това , от покрива се сринал черен арапин с две ками , от които капела кръв . Селянинът , вместо да се втрещи от страшния му вид , най-спокойно му поднесъл пунгията и рекъл:
-Буюрун , чер арапино ! Запали цигара от нашия сакарлийски тютюн , та очите ти сълзи да пуснат .
Арапинът , стъписан от спокойствието на българина , изпуснал камите . Нямало как . Запалил цигара и рекъл:
-Сънувах сън . Яви ми се Аллах и рече: „Срещнеш ли човек , който да не умре от вида ти , той е по-силен от тебе и трябва да умреш” . Ето аз срещнах . Това си ти . Но преди да умра , искам да ти сторя добро . Виждаш ли ей тези две ками ? Потапях ги в бича кръв . Пропееха ли първи петли , като гръм падах от покрива сред друмниците . Незаспалите умираха , а заспалите се пробуждаха и те умираха . Очаквах някой да остане жив , за да умра аз , но остана ти и затова тръгвай с мен ! Арапинът тръгнал . Свилен го сподирил . Над тях звездите сипели златен прах , а пълноликата луна озлатявала пътя им . Заспущали се по някакви подземни стъпала . Стигнали до някакъв дворец . Арапинът отворил огромна врата и рекъл:
-Ето парите на мъртвите . Ето накитите им . Ето златото и среброто на търговците . Те вече не са мои . Те са твои . Хайде да се връщаме ! Помни входа и само ти имаш право над тези богатства за безстрашието си.
Върнали се по обратния път . Звездите все така сипели златен прах , но малко преди да стигнат странноприемницата , арапинът като сом от бяг се цамбурнал в Марица и никой не го видял повече . Разденявало се . Ханджията пак с треперещи пръсти отворил вратата . Но какво да види ? Свилен жив и си пуфка цигарата . Първият жив човек след толкова години .
-Ханджийо – му рекъл – ще построя мост над реката . Ханджията го погледнал недоумяващо и си помислил , че е останал жив , но си е изгубил акъла.
Така си мислел , но още на другия ден Свилен разгласил , че започва мост и за всеки построен метър ще заплаща по лопата жълтици . Юрнали се изкопчии , железари , дюлгери от къде ли не . Черни биволи мракали и влачели огромни блокове . Мъртвите сякаш викали: „Стройте с нашите кости , споявайте сводовете с нашата кръв” . Свилен кръстосвал от единия до другия край с гемията и заплащал за всеки метър не по една , а по две лопати жълтици . Чак в Истанбул научили паши и везири и пристигнали на огромния строеж . Когато им посочили кой е чорбаджията , те не повярвали . Свилен все така си бил обут със свински цървули , с черни сукари , носел алест пояс и както на черния арапин , им рекъл:
-Буюрун , паши и везири . Запалете от нашия сакарлийски тютюн , та очите та очите ви сълзи да пуснат . Така и направил . Завършил моста . Мило му било да се отдели . Построил си къщичка на левия бряг на Марица . Появили и други къщи на десния бряг на реката . Мустафа паша наредил да се впише не Свиленовото , а неговото име и оттам мост – град Мустафа паша . Изминали много години . Хората не забравили добрината на безстрашния българин Свилен и прекръстили град Мустафа паша на Свиленград а Мустафапашалийския мост го нарекли Свиленградския мост.
-Сега , деца , дето чувате тътнежите , това са хасковските топчии . Разбиват леда под сводовете на моста . – Съчките бяха изгорели , пуканките – изядени , но легендата , която чух , остана в съзнанието ми и я разказах , за да не я забравя…..
Легенди за Свиленград – Дядо Колю Цепелина
Публикацията е написана : Атанас Хаджиколев
