BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 6
Дуели на Главната
На пазар без конкуренция еснафите се забавляват
И в Свиленград, както във всеки малък град, Главната е всичко. Или почти всичко. На тази улица, която другаде наричат Чарка и Стъргалото, хората се срещат, разговарят, пазаруват. В определени часове и дни те дефилират по нея като върху подиум. Цели семейства, по двама-трима или поединично се разхождат напред-назад, през двайсетина метра се спират за малко, колкото да разменят по някоя приказка и да бъдат забелязани от седящите по кафенетата. После продължават все така бавно и без да бързат.
Главна улица в Свиленград
За разлика от други провинциални градчета, където централната улица има-няма стотина метра, в Свиленград тя се простира на голяма дължина. Главната е старият път за Одрин, който пресича града по средата. На север е махала Канакли, на юг – махала Баяндър. Постепенно във времето тези махали се разрастват, увеличават се къщите, зеленчуковите и черничевите градини от двете страни на пътя и така той се превръща в главна координатна ос в градоустройството. В миналото там се намира конакът, околийското управление, кметството, по-късно и читалището със старото кино, банката, градската аптека, пощата. Останалото е дюкяни от край до край.
На пощенските картички Главната заема подобаващо място. Заедно с моста и копринената фабрика тя е любим обект за фотографиране. В колекцията ми най-старата картичка е от 1912г., тя е запечатала влизането на цар Фердинанд в освободения Мустафапаша. Начело с икони и хоругви вървят свещеници. На заден план се виждат сгради с великолепна архитектура и минарето на джамията. От същата година е запазена картичка на главната улица (Grandе rue), заснета откъм моста. Вляво сe виждат някогашните дюкяни, а на широкия тротоар са застанали няколко мъже и деца с фесове на главите.
През 20-те и особено през 30-те години Главната се преобразява. Появяват се първите електрически стълбове, новата градска градина, Популярната банка, сградата на Българска земеделска банка, магазини за манифактурни стоки и колониал. Пред великолепната къща на Карахадърови чака файтон, недалеч е магазинът на братя Хр. Бакърджиеви и сладкарницата на братя Карагеоргиеви. Там в стила на своето време се построяват много красиви сгради, които за жалост не са запазени след 9 септември.
Онова, което би било невъобразимо и немислимо в един европейски град – разрушаването на старинна градска част, в Свиленград се превръща в реалност. Чаршията става курбан на „новия живот”. Повечето сгради са сринати до основи, за да направят универсален магазин, партиен дом, администрация на АПК, блок „Х конгрес”, жилищни кооперации и други „грандиозни” обекти.
Свиленградският пазар през 30-те години на XX в
През 17 и 18 век населението в Мустафапашапостепенно се увеличава и пазарът расте. От двете страни на пътя за Одрин се изграждат нови дюкяни. Старата чаршия, създадена близо до каменния мост и кервансарая, или както се нарича по онова време Ески чаршия, се удължава на изток. Върволицата става все по-голяма и в един момент целият път се заема от дюкяни и занаятчийски работилници.
Руският полковник Енехолм, изпратен през 1829г. с проучвателна мисия в Източна Тракия, описва града така: „651 къщи, един голям хан, покрит с олово, баня и дълъг пазар. Пазарът почва от моста и се простира по цялата дължина на селището“, отбелязва пратеникът на руския цар.
Това е прочутата чаршия, която се проточва от единия до другия край на града от двете страни на шосето. Тя се утвърждава като градски пазар за местните жители и за преминаващите пътници, но се оформя като постоянен пазар за населението от двете околии – Мустафапаша и Чермен, сочат сведения от първата половина на 19 век. Чаршията процъфтява през втората половина на века с развитието на занаятите обущарство, кожухарство, терзийство, кафеджийство, яхнаджийство (производство на масло от сусам), ханджийство, гостилничарство, грънчарство, дърводелство, коларство, бъчварство, керемидарство, дюлгерство, праматарство, бубарство. Създават се първите еснафски организации.
В онези години между еснафите няма конкуренция, сочат запазени документи и сведения. На чаршията излизат толкова търговци и занаятчии, колкото е необходимо. Те не само не се конкурират, но еднаквият им бит, еднаквите грижи и мисли ги правят приятели. Патриархалните отношения на честност, взаимопомощ и народно единение характеризират този класически период от историята на еснафа.
Главната улица на Свиленград , 1938 г
Отношенията в гилдията са пример за щастливо съжителство. Панайот (Панчо) Радойнов държи дюкян до бакалията на Бутракови и продавницата на Васил Карахадъров близо до изоставената джамия. През януари 1913г. при обсадата на Одрин в неговия магазин влиза подофицер от 23-ти шипченски полк. Той иска да купи за себе си и своите войници захар, кафе, конци, игли. „Купих захар, но дюкянджията отказа да ми продаде кафе, понеже му казах, че го искам чисто. Обяснението му беше следното: „Моето не е чисто, ще отидете у Жеко Арабалов, той има чисто кафе“. Останах много учуден, благодарих и излязох от дюкяна“, записва в дневника си подофицерът.
По спомени на съвременници онези, които в Свиленград минават за търговци и имат дюкяни, пълни със стока, вършат това не със свои капитали, а с кредити от търговци и финансисти от Одрин – евреи, гърци, арменци. Някои имат малко спестени капитали, други нямат. Дюкяните им се зареждат най-вече от складовете на одринските едри търговци, почти нищо не се доставя от европейските пазари или от Цариград.
Дните на местните занаятчии съвсем не са безоблачни. Еснафът е засегнат тежко на няколко пъти – преди и по време на руско-турската война, от Балканските войни и от световната икономическа криза (1929-1931г.). По-големи са ударите, които идват от нахлуването на индустрията на пазара. В Свиленград, както и в сходни нему градове от Южна България, сътресенията в занаятите и търговията са по-сериозни, отколкото другаде. Това се дължи най-вече на разположението на тези градове по търговския път, свързващ Цариград с Европа. След икономическата криза посоките на развитие все повече се определят от големите капитали, стопанските пътища на отделните занаятчии почват да се разклоняват.
През 30-те години чаршията е гъсто населена с терзии, кундурджии, сарачи, грънчари, златари и дребни търговци. На съседните улици се намират работилниците на грънчарите, коларо-железарите, дърводелците, ковачите, абаджиите. Има и няколко турски дюкяна за сусам, маслини, фурми, риба.
Дюкяна на Митю Дилята. Фотография от 1919 г.
„По онова време по главната улица на Свиленград бяха наредени дюкян до дюкян, пише Ангел Вълчев. Като минеш стария мост и тръгнеш по чаршията, отдясно беше берберницата на бай Димо Щипи-щипи, след нея – прочутият железарски магазин на Янаки Дончев, кръчмата на комитата дядо Гоце, модерната обущарница „Обон-гу“, следваше бръснарницата на Ненчо Делибозов преди днешната банка ДСК. Наричаха Делибозов професора. Наистина приличаше на професор – винаги безупречно облечен с костюм, снежнобяла коса, сресана на път, блестяща от обилно намазания брилянтин. След площада бяха магазините и складовете на един от най-богатите хора в града – Петър Сарафов и часовникарското ателие на Агоп Гарабедов. В средата отдясно се намираше малката бръснарница на Васил Кепчето, отляво срещу нея беше бакалията на Иван Райов.
Между Кепчето – нисък, дебел, с остър ум, и Иван – неотстъпващ му по духовитост едър българин, се водеше война: кой, как и какво да измисли, че да направи за смях другия. Иначе те се уважаваха и не се сърдеха. Бяха големи шегаджии, умееха да правят и носят майтап. Всеки ден сарафите от цялата чаршия очакваха със затаен дъх техния следващ дуел“.
За денонощно работещите еснафи забавленията са не само удоволствие, но и необходимост. Занаятчиите имат нужда да намират отдушник от напрежението на труда в шеги и закачки.
„Един следобед, разказва Вълчев, валял пороен дъжд. Иван наметнал палтото върху главата си, за да не се намокри, и като минавал покрай бръснарницата на Кепчето, се провикнал: „Василе, излез! Жена ти заръча да ти кажа, че нещо става с козата първескиня“. Като чул това, Кепчето зарязал наполовина обръснатия си клиент и хукнал към къщи – всеки момент чакали козичката да роди. У дома, мокър до кости, той разбрал от жена си, че козата си лежи спокойно под сайванта и няма изгледи скоро да се ояри. Кепчето се върнал в бръснарницата, дообръснал мющерията си и се направил, че все едно нищо не се е случило. Но след няколко дни научил, че Иван бил ходил по селата в околията да събира борчове и в едно село го ухапало куче. В четвъртък на пазара Кепчето намерил един човек от същото село. Придумал селянина, обръснал го и го подстригал без пари. Поискал обаче малка услуга – да отиде в отсрещния дюкян и да каже на дюкянджията: „Иване, черното куче, дето те ухапа оня ден, побесня“. Така и направили. Като чул тия думи, Райовият Иван изтръпнал, политнал и едва се добрал до стола. Кепчето следял всяка стъпка на колегата си. После влязъл в дюкяна му и казал: „Иване, Иване, бясното куче е като мойта козичка, дето се яреше“. Тогаз и двамата излезли на чаршията – усмихнати и ведри, готови за нови схватки“, завършва своя разказ Ангел Вълчев.
Жители на многострадалния квартал Гебран се изселват заради наводненията
Изготвено от: Иван Чончев
