BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 22
Мустафапаша става Свилен(град)
Местните бубари са основни доставчици на пашкули за Oсманската империя
И след Руско-турската война от 1878г. Мустафапаша (дн. Свиленград) остава в сянката на големия Одрин. Берлинският договор го откъсва от пределите на България и му отрежда да бъде отново под османска власт. По силата на този договор почти всички села от околията преминават към автономната Източна Румелия. Предадени към Румелия са и много села от Черменската околия. Остатъците от двете околии под управлението на султана се сливат в една, която започва да се нарича Мустафапаша.
Производители на пашкули
В един календар от онова време се посочва, че мъжкото население в Мустафапаша и Чермен (дн. Орменион) е 19 304 души. От тях 7 937 са отоманци, 11 308 неотоманци и 59 цигани. Колкото и да се увеличава населението обаче, Одрин не позволява на околните селища да се развият в големи населени и със самостоятелна икономика градове. Одринските капитали диктуват напълно производството и търговията във вилаета. Пазарът се оживява по време на Съединението (1885г.), когато в града пристига многочислена турска войска и остава на постоянен гарнизон. Местните производители и търговци потриват ръце, но много скоро разбират, че са отрязани от военните доставки. За Мустафапаша и подобните нему малки градчета (касаби) не остава нищо друго освен да се развиват покрай Одрин и въпреки Одрин.
„Населението в града и околията се занимава изключително със земеделие. Почти няма семейство, което да не произвежда жито, ечемик, ръж, царевица, сусам, фасул, пашкули и други селскостопански произведения”, отбелязва през 1885г. официално сведение на турските власти за поминъка на местните жители. Отглеждането на сусам е много разпространено и в началото на 20 век предприемчивите братя Арнаудови, братя Пънделови и Циганчеви построяват първите работилници за производство на шарлан и тахан.
Приемане и складиране на пашкули
Добре се развива градинарството. Големи зеленчукови градини (бахчи) в махала Канакли създават семействата на Бахарови, Парапандови, Шидерови, Попови, Бошнакови, Хепови, Бутракови, а в махала Баяндър – Караначови, Станкушеви, Добчеви. Градини за отглеждане на пресни зеленчуци възникват на много места в града и извън него в източна посока до американската мелница на братя Овчарови. В махала Гебран стопаните ограждат бахчите си с високи насипни ровове, за да не ги залива Марица при наводнения.
„Бахчованлъка все някак си осигуряваше доходи за семейството, но най-важното и ценено занятие за населението през онова време беше бубарството. С него се занимаваха всички българи, дори и турците”, пише в спомените си Анастас Разбойников. Бубарството има дълбоки традиции в поминъка на града. Неговото разпространение започва от Одрин през 17 век и тъй като се оказва твърде доходно за нашите земи, то бързо прераства в занаят, регламентиран от държавата и еснафските организации. Занаятът процъфтява в началото на 19 век, когато османската империя прави важни вътрешни промени и полага усилия към модернизация на своята икономика и производство.
Отглеждането на буби, отбелязва Константин Иречек, бързо се развива „на запад от Адриановия град и се простира из присойната покрайнина чак до южното подножие на Сакар планина”. Има исторически данни за подем на бубарството в района от 1835 до 1865г., който до голяма степен се дължи на пораженията, нанесени от болестта пебрина* (чернилка) върху копринените буби в Италия и Франция. Това кара търговците да купуват и изнасят от българските земи пашкули, коприна и стотици хиляди унции здраво и качествено бубено семе.
Свиленградски девойки се къпят в море от пашкули . 20-те години на XX в
Търсенето вдига чувствително цените на продукцията. В дописка за „Цариградски вестник” от 1857г. се съобщава за почти двоен ръст на борсовите индекси в Одрин: „Цената на семето се увеличи и от 400, 500 и 600 гроша, гдето се продаваше, качи се на 800 гроша оката. Възвишение на цените се отдава на добрите известия от Италия, Франция и Англия. Това ни радва много, защото доказва, че по нашите места болест по бубите не е имало, което първен искаха да кажат”. Изданието посочва, че производителите на пашкули в Одринско се насърчили от добрите цени и излюпвали много семе да хранят буби. Обаче и закупчиците на десятък , между които имало и лица от градската управа, поискали от правителството да фиксира данъка на 150 гроша върху ока семе. Производителите протестирали, че това е повече от 10%.
През 1894г., непосредствено след икономическата криза в края на 19 век и преодоляването на последствията от болестта пебрина, започва вторият възход в развитието на бубарството. През това време отглеждането на буби вече е основен семеен поминък с изключително голямо значение за местното население, а Мустафапаша, макар и неофициално, започва да се нарича Свилен. Градът се превръща в бубарско средище и задоволява голяма част от пазара на пашкули в западните части на империята.
Разцветът на бубарството върви със засаждане по поречието на Марица на хиляди черничеви дървета, чиито листа са единствената храна на копринената буба. Петър Берковски, който през август 1872г. на път за Хасково отсяда за кратко в Мустафапаша, отбелязва в своя дневник: „Градът отвред е заобиколен с големи и хубави черничеви градини. Със своето прочуто свиларство тая българска паланка привлича от дълго време европейски търговци на коприна. В това отношение Мустафапаша конкурира доволно сполучливо Одрин и други градове”.
Пренасяне на черничев лист
Производителите, занаятчиите и търговците разчитат преди всичко на доходите от бубите за изхранване на своите семейства. С парите, получени от продажбата на копринените пашкули, се строят къщи, изучават се децата, плащат се заемите и данъците. Статистиката на градската борса за пашкули е следната: 1894г. – 72 680 кг, 1895г. – 59 419 кг, 1896г. – 75 613 кг, 1897г. – 24 765 кг, 1898г. – 57 001 кг. Драстичният срив в производството през 1897г. – почти три пъти по-малко пашкули в сравнение с предходната година, се дължи основно на дъждовното време и болести по бубите. В кризисните години цената е твърде ниска – от 12 до 13 гроша за килограм, което се отразява зле върху семействата на бубохранителите, а също и на икономическото състояние на града като цяло. Според регистри на градската борса през 1912г. са продадени 185 000 кг сурови пашкули. В тази сметка не влизат количествата, пласирани в Одрин, и оставените за домашно точене и употреба. 1912-а е най-добрата година за бубите до Балканската война. Истинският разцвет на занаята настъпва след края на Първата световна война.
* Болест по бубите, при която те се покриват с черни петна и изглеждат като напръскани с пипер, откъдето иде името
Бубата вие денем и нощем
Копринената пеперуда преминава през няколко етапа на развитие – яйце, ларва (буба), какавида и пеперуда. От яйцата – лещовидни по форма, а на цвят бели, жълти или кремави, се излюпва бубата. Тя представлява малко червейче, което се храни лакомо с черничеви листа, расте бързо и достига дължина до 6-7 см. Бубите оплитат копринен пашкул и се превръщат на какавиди в него. По-късно те го пробиват и изхвръкват като пеперуди. Тези пеперуди снасят отново яйца и така кръгът на развитието се повтаря. Пашкулите достигат най-добро качество преди пеперудата да излети. Избира се подходящ момент и какавидите се убиват – обикновено с гореща вода, по време на сън. След това се извлича копринената нишка.
Бубарството се практикува през пролетните месеци – обикновено от края на април до втората половина на юни, като люпенето и развиването на бубите става успоредно с разлистването на черниците. Помещенията трябва да бъдат топли, сухи и чисти и по възможност обърнати на югоизток. При развитието си бубите преминават четири съня, всеки един от които продължава от 5 до 8 дни. След четвъртия и последен сън се доставя прясно засъхнала дъбова шума или градинска метла и бубите започват да вият пашкули по клонките. На 12-ия ден пашкулите са „изпредени” изцяло и готови за бране.
Дядо Герасим заклева доброволци в Балканската война
Изготвено от: Иван Чончев
