Свиленград се ражда от пепелта като феникс

Строителството на сгради задължително с архитектурен план

Свиленград влиза в новата история с голямо закъснение. Когато през октомври 1912г. той най-после се освобождава от османска власт и се присъединява към България, пазарите вече са поделени, повечето градове у нас се радват на силен стопански напредък. Периодът до Балканската война бележи значителен подем за страната най-вече с успешна индустриализация и модернизация на икономиката. Създават се първите предприятия с чуждестранни капитали. Големи промени претърпява занаятчийството. В края на 19 и началото на 20 век капиталистическите форми на производство проникват дълбоко в масовите занаяти. В преобладаващата си част еснафът започва да се формира в сектора на дребната индустрия. Под въздействие на индустриалното развитие се извършват съществени преобразувания в селското стопанство, полагат се основите на капиталистическото земеделие.

   Строителството на градските хали

През 1912г. Свиленград е едно ориенталско бедно селище с няколко махали, мръсни и кални улици без имена. Чаршията се осветява с газени фенери, които всяка вечер се запалват, а сутрин рано се загасват. Търговци и занаятчии продават стоката си на самата улица, много мъже продължават да носят фес на главата. Освобождението създава условия за ново, демократично развитие на града по пътя на свободното предприемачество. След векове на робство и зависимост от чужда власт местното население има възможност да покаже на какво е способно в съграждането. Призраците на Османската империя изглежда, че са изчезнали завинаги, но след няколко месеца в хода на избухналата Междусъюзническа война градът е опожарен и разорен от турски военни части. Когато след дълго забавяне окупационните български войски тръгват от границата към Свиленград, те намират само пепелища и още димящи сгради.

Фабрика за керемиди и тухли 30 те години на XX век

След армията, макар и плахо в началото, започват да се връщат и избягалите към вътрешността на страната жители. Те не могат да познаят родния си град, сринат до основи, разрушен и ограбен. Не личи къде са били къщите, дворовете, улиците. От всички сгради единствено старият каменен мост е оцелял. Разстоянията изглеждат нови и невероятно близки. Пепел, рухнали стени и покриви, купчини, които все още тлеят, и пронизващ лек дим, стелещ се над руините – това представлява Свиленград по описание на първите страдалци, завърнали се у дома след страшния погром. Бежанците не могат да открият родните си жилища, лутат се

насам-натам из още топлите жарави. Сломени от непоносимата жестокост, някои тръгват обратно. Онези, които остават, се заемат да струпат набързо покрив над главата си.

Граждани отбиват 10-дневна трудова повинност , 17 октомври 1932 г .

По това време управата свиква общоградско събрание, за да се реши един много важен въпрос – дали градът да остане на същото място, или да се измести на запад към железопътната гара. Гражданите обсъждат възможността за създаване на нов град, а „старият Свилен да остане едно предградие“, както е записано в протокола. Въпросът за преместването е поставен най-вече заради честите опустошителни наводнения, причинявани от Марица и нейния приток река Канаклийка. Надделява първото становище – Свиленград да се съгради там, където е бил. В подкрепа се изтъква аргументът, че при евентуално преселване черничевите и зеленчуковите градини биха останали твърде далече, а това ще се отрази зле върху основния поминък на хората.

Сградата на халите в Свиленград , 1943 г.

В края на 1913г. експерти от министерството на благоустройството с участието на местната тричленна комисия изработват регулационен план на новия град. Според плана по главните улици и в парцелите с лице към кръстовище или площад се допускат здания само с архитектурен план. По никакъв начин не се позволяват паянтови постройки, а на чаршията може да се строят само двуетажни „жилищно-дюгенски здания“. Постановено е всички дюкянски места по главната улица да бъдат с лице от 8 метра. Това изискване не се изпълнява по чисто финансови причини. „Без съмнение комисията е дала добро мнение, но когато се завърнахме при пепелищата, нямаше възможност да си построим дори една колиба. Така и до днес е все същото положение и никой след войната не може и да мисли за голяма постройка, както е визирано в т. 15 от протокола“. Това пише в писмо до старозагорския окръжен управител гражданинът Янчо Димитров.

Лятото на 1914г. е време за строеж на жилища от развалините и руините. Приготвя се кирпич от кал, секат се върби и акации от бреговете на Марица за направата на временни постройки. От различни селища в Източна Тракия прииждат бежанци, които се захващат да строят коптори за своите многолюдни семейства и обори за животните си. Повечето новопостроени сгради поради липса на керемиди се покриват с едра плява и тръстика. Така Свиленград добива изглед на село. Дори кметът на изникналия като от Средновековието град-село покрил къщата си със слама. При пороен дъжд той се криел под полусъборения покрив над външната порта, а дъждът го шибал в краката, посочва описание на картината от онези години. Местните жители все още не са се съвзели от кошмара на балканските войни, когато избухва Първата световна война. Минават още 5 години на мизерия, недоимък и бедност.

Едва след края на войните започва съзиданието на новия град. Той се строи в условията на всеобщ стопански подем. Свиленградчани бързо се съвземат икономически благодарение на традиционното занятие – отглеждането на буби, коприна и други селскостопански произведения. С материали, доставени по железницата от вътрешността на страната, започват да се строят масивни двуетажни жилища, складове за търговия, предприятия за производство на стоки. Построяват се красиви обществени сгради, нови училища, здание за мирово съдилище, кметство, околийско управление и пощенска станция. Жителите на града постепенно се увеличават. Създава се тенденция на постоянен и непрекъснат ръст на местното население. Данни от статистиката показват, че през 1920г. в Свиленград живеят 7 007 души, през 1926г. – 8 423, а през 1934г. те вече са 9 333.

Поради голямото изоставане по исторически причини натрупването на блага не е можело да стане по друг начин, освен с много труд и лишения. От залъка на хората се отделят пари за изграждането на новия град, за неговото устройство и обзавеждане, за създаване на местна индустрия. Всичко е трябвало да става с ускорени темпове. В резултат на това Свиленград изпада в една хронична бедност, която се влошава особено в периода на световната икономическа криза. При обсъждане на проектобюджета за 1933-1934г. кметът Иван Сарафов отбелязва следното: „Трябва да се знае, че общината ни е бедна. За големи инициативи и мероприятия поне тази година не може и дума да става. Дължа да заявя, че в новия бюджет ще бъде застъпено по-осезателно опазването на земеделските имоти, подпомагането на бедните и подобряването на санитарно-хигиеничните условия, при които живее нашият град. Криза, безпаричие и обедняване има. Това ни спъва, но не ни отчайва“, заявява кметът. За справяне с финансовата криза той призовава гражданите да проявят „желание, воля и упорит труд“.

„Благоустрояването на града, обществената хигиена и здравеопазването са възпрепятствани от нуждата на отделния гражданин да се грижи преди всичко за подслон на семейството си и инвентар за своето стопанство. При все това с ограничени средства от оскъдните общински финанси и с повече труд чрез временната трудова повинност се шосират улици, изравняват се площади, уреждат се пазари, игрища, гробища, строят се паркове, поправят се чешми, кладенци, полски пътища“, посочва в отчет кметството в края на 40-те години. Сред най-важните постижения на следвоенните години е възстановяването на трите църкви, старите училищни сгради и сградите на държавните учреждения. В същото време се предприема строителство на нови сгради на първоначалните училища и прогимназията. Постигнатото дава основание на градската управа да направи следното обобщение: „В един кратък период от време Свиленград със средства преди всичко на трудолюбивото гражданство можа да се възстанови и възвърна самочувствието си на град. От пепелището на Мустафапаша той се съгради наново, за да потъне в зеленина от най-разнообразна растителност и да придобие красотата на естествена градина“.

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It