Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 42

Екстра е бозата – резлия!

Занаятчиите затварят масово дюкяни след войните

През 1914-а – година след съсипването на града от турците, цената на хляба скача двойно – от 20 на 40 стотинки. Общинската управа обявява търг за доставка на дърва за училищата, но на два пъти – на 11 и 29 октомври, кандидати не се явяват. Поради същата причина се проваля и търг за снабдяване с газ и фенери, необходими за осветление на улиците. Затова председателят на управляващата тричленна комисия Димитър Попмилев нарежда дървата да се купят от пазара на каквито цени се намерят. Конкурсът за фенерите се отлага за есента, когато според управлението „ще настъпят може би по-благоприятни времена и условия за извличане на изгодни цени“.

Майстори бъчвари от Свиленград , 1925 г

Условията не само не се подобряват, но и се влошават – започва Първата световна война. В хода на военните действия от Свиленград са мобилизирани над 1 000 души, в това число и голяма част от персонала на кметството. Останалите чиновници заедно с учителите и свещениците определят групи за засяване на нивите на фронтоваците. За зла участ стават наводнения, посевите са залети, свлечени и унищожени. Настъпва изключително тежка криза. Местните жители не са в състояние да осигурят прехраната си, нито да плащат възложените им данъци, налози и берии. Финансите на общината са „в извънредно затруднително положение“, липсват даже заплати за чиновниците. Икономиката е напълно парализирана. Изгубили своите дюкяни и работилници в пепелището на големия пожар през 1913г., търговците и занаятчиите не могат да се съвземат и възстановят своята дейност.

След войните много занаятчии фалират. Те изпадат в безизходица и дълго време не успяват да стъпят на краката си. Материалната разруха, силно стесненият пазар и ниската покупателна способност на населението нанасят тежки удари върху еснафа, който открай време е едно от най-големите съсловия в града. Няма точни данни за занаятчийското производство в началото на 20-те години. Според Жеко Кашеров, който живее по това време в Свиленград и събира данни за местния поминък, при население от близо 7 000 души има 22 дърводелци, 12 шивачи, 23 обущари, 20 железари и колари, 12 мелничари и около 50 зидари, каменоделци, грънчари, бъчвари, кожухари, сарачи, ханджии, фурнаджии, маслари и сладкари. В резултат на погрома те достигат до просешка тояга, отбелязва изследователят.

Както в турско, така и в по-ново време стопанският живот на града е съсредоточен на главната улица, която се простира на голяма дължина, и в близките пресечки. Там се намират всички дюкяни и работилници, гостилници, кръчми, кафенета и часовникарски ателиета. След дълги години на упадък чаршията постепенно се съживява, но процесите са бавни и мъчителни. Трудностите за еснафа идват най-вече от липсата на достатъчно капитали, конкуренцията на индустриалните предприятия и на вносните евтини стоки от чужбина. Ниското технологично ниво на производство за някои собственици се оказва непреодолима пречка за оцеляването им.

Свиленградски коларожелезари , 20-те години на XX в

Проблемите, пред които се изправят майсторите, пораждат необходимостта от обединение и взаимопомощ. С тази цел се създава професионална организация, която да защитава интересите им. Занаятчийският комитет е избран в края на 1919г. През следващата година чрез Българската народна банка и Популярната банка по закона за организиране и подпомагане на занаятите са отпуснати кредити на близо 30 души, пострадали от войните. Задачата на сдружението е да организира неговите членове, да отстоява правата им, да създава условия за взаимното им подпомагане и снабдяване с материали и суровини. Според приетия правилник член на сдружението може да стане всеки занаятчия, без оглед на политическа принадлежност, срещу представено майсторско свидетелство, издадено от съответния еснаф или трудова инспекция.

Занаятчийството, производството на стоки и търгуването им открай време сe облагодетелстват от средищното място, което заема Свиленград на пътя между Изтока и Запада. Наред с традиционния добив на пашкули и коприна добри условия за развитие получават занаятите, обслужващи пътниците, както и потребностите на местното население. През 20-те години на миналия век, въпреки наличието на железница и появата на първите автомобили, сарачите продължават да бъдат една от големите занаятчийски гилдии. Те изработват от кожа ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки. През 1926г. Популярната банка предоставя заеми на трима сарачи, декларирали като основно занятие направата на пътни принадлежности и атрибути за впрягане и езда на животни – седла, хамути, юлари, палдъми и дизгини.

Не по-лек е бъчварският занаят. Той изисква от майстора продължително обучение, овладяване на доста умения и тънкости и използване на специфични инструменти. Цялостният процес по изработване на бъчви и бурета се предшества от набавяне на дъбови, черничеви или акациеви дъски, които после трябва да се изсушат, уеднаквят по дължина и изрежат. Така пригодени, те се прикрепват една към друга, обхващат се от външната страна и се опалват отвътре с огън. С помощта на специална стяга дъските се извиват във формата на дъги, върху които се нахлузват обръчи. До началото на миналия век обръчите са правени от цепени лескови пръти, а след това са заменени с железни.

Голямото производство на сусам в околията (между 500 и 1 000 тона годишно) предизвиква строителство на работилници за шарлан, наречени яхни. В по-голямата си част те притежават пещи за изпичане на сусамовите семенца, мелница за смилането им, съоръжения за варене на получената каша и прецеждане на шарлана. Технологията на производство е сложна, но за сметка на това сусамовото масло е неднадминато по вкус и се употребява за различни нужди. В началото на миналия век яхни имат братя Пънделови, Братя Арнаудови, Циганчеви и др.

Яхнаджийството подпомага развитието на сладкарството, което по многобройни сведения е сред най-разпространените занаяти в града. Един от първите майстори след войните е Васил Илиев. Останал сирак, през 1917г. той отваря малка сладкарничка „Милка“ за собственоръчно направени произведения. Много популярни по това време са млекарницата на Георги Мавродиев и сладкарската работилница „Пчела“ на братя Карагеоргиеви, където правят малеби с гюлов сироп. „Като майстори сладкари и бозаджии работеха Киро, Любо и Спас – преселници от шопско. Те имаха на главната улица срещу пазара дюкян за пасти, кадаифи, пандишпани, сусамки, масленки и хрупкави курабии. А бозата им се разнасяше из махалите в гюмове от Дончо Бозаджията, който викаше: „Екстра е бозата – прясна, резлия“, пише в спомените си Ангел Вълчев.

Свиленградските занаятчии не съумяват да преодолеят срива въпреки процесите на възстановяване и стабилизиране на икономиката през 20-те години и отпуснатите на няколко пъти кредити за бранша. Настъпилата в края на десетилетието световна икономическа криза се отразява особено зле на занаятите. Потреблението се свива, натискът на фабричното прозводство става още по-силен отпреди. Удари изпитват както по-слабо застъпените занаяти, така и основният поминък на свиленградчани – бубарството. През втората половина на 30-те години на пазара осезаемо навлиза изкуствената коприна.

Хараламби Миленков снима царя, спасява военния министър

Някои негови снимки са просто невероятни. Сякаш не са правени преди 100 години с допотопна техника, толкова висока класа е постигнал майсторът в своя занаят. Хараламби Миленков е един от основоположниците на модерната фотография в Свиленград. Роден е през 1891г. в брезнишкото село Режанци. Дъщеря му Здравка пази като истинска реликва библия, издадена същата година в Цариград. Със свещеното писание в един дървен куфар Хараламби пристига в Града на коприната през 20-те години на миналия век.

Завършил гимназия в София и педагогическо училище в Кюстендил, младият учител се включва в Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна война, за което е награден с орден за храброст. Той изнася на гръб от бойното поле командира на ротата Дамян Велчев, ранен от куршуми в краката. По-късно Велчев e един от създателите на Военния съюз, включва се в организирането на девотоюнския преврат през 1923г., а през 40-те години е назначен за военен министър.

След войните Хараламби Миленков работи в Бургас като инспектор по риболова. Известно време е чиновник по държавните имоти в Ивайловград. В разцвета на своята младост той се жени за красивата свиленградчанка Анастасия Александрова, явява се на изпит по фотография и получава майсторско свидетелство. В продължение на близо четвърт век майсторът на обектива документира историята на турската граница. Като най-добрият фотограф в региона, той е поканен да направи снимки на цар Борис ІІІ по време на военно учение край с. Дервишка могила. Умира в Свиленград през 1967г.

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It