Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 30

Брат срещу брата в боя

Българите в турската армия нямат избор – трябва да се бият с „душманите“

Балканската война заварва стотици българи на служба в турската армия. Те са предимно от земите в Тракия и Македония, останали под османска власт след Берлинския договор. „Вуйчо ми Илия Манов беше войник в Одрин. Там служеше и мъжът на нашата съседка Анастасия Недялкова и други още. След падането на Одрин през 1913г. много войници се завърнаха у дома в Свиленград. Дойде си и моят вуйчо. Но мъжът на комшийката не се върна никога и тя остана вдовица“, пише в спомените си Жеко Кашеров.

Обсадна артилерия пристига при Одрин, 3 ноември, 1912 г.

Мъжете с християнско вероизповедание не винаги са били задължени да бъдат войници в армията на султана. На 30 ноември 1875г. Високата порта издава ферман, с който се правят промени в правораздаването, обявява се нова данъчна система, прокламира се равенство на всички поданици. С фермана се дават облекчения при събирането на данъка бедел – откуп от военна служба, въведен 20 години по-рано като военновременна тегоба в натура. Данъка плащали мъжете немохамедани от 16 до 60-годишна възраст. След младотурската революция през 1908г. военният данък бедел е отменен. Християните от всички градове и селища в пределите на османската империя, в това число и Мустафапаша (Свиленград), са заставени да служат в армията. Те вече нямат право на откуп от военна повинност.

Военната служба е 3 години. Заради лошата храна и условия българите бягат от турските казарми. Те дезертират въпреки големия риск, на който са изложени. В много случаи войниците не се завръщат по родните си места при своите родители. По тази причина със специално писмо от 6 юни 1912г. Екзархията в Цариград съобщава на българския министър на правосъдието, че искането й да се смекчи военната служба на българите не е удовлетворено. „У християните, се посочва в документа, с това се роди убеждението, че повикването им във войската преследва друга цел, не еднаква с оная, що се гони в прокламираните конституционни принципи“.

Вестник  попаднал в ръцете на един ранен , който съобщава за голямата победа при Люлебургас

През есента на 1912г. много българи от градовете и селата под османска власт са мобилизирани в турската армия и изпратени на фронта да се бият срещу България и нейните съюзници във войната Сърбия, Гърция и Черна гора. Турската пропаганда убеждава войниците, че под знамето на султана всички негови поданици защитават общото отечество – Османската империя.

Атанас Вапцаров от Мустафапаша служи като млад войник в 11-а пехотна низамска дивизия, 32-и алай. След мобилизацията в Турция дивизията е прехвърлена незабавно от Дедеагач (дн. Александруполис) в Одрин. На 22 октомври 1912г. няколко табора от низамската дивизия влизат в боя по поречието на Тунджа. Поделението на Вапцаров се включва в сражението под силен насрещен огън на българската артилерия. Турците не издържат и напускат позициите си. Още същия ден дивизията е преместена в укреплението Папаз тепе край село Мараш, но на 29 октомври е разгромена и отстъпва без ред на изток. При падането на Одрин Атанас Вапцаров и неговият 32-и алай се бият в околностите на село Черкезкьой с 12-и български полк, сочат сведения на военните архиви.

Капитан Андреев , загинал геройски в първите дни на войната с лого

Иван Кожухаров и Васил Хаджиколев са прехвърлени в Одрин с още стотици българи, гърци и евреи на служба в турската армия за защита на старата османска столица.

Като войници на падишаха двамата свиленградчани са длъжни да изпълняват заповеди за отблъскване на „неприятелските” войски. След 3 месеца обсада поделението им остава без провизии. За да не умрат от глад като много от своите аскер аркадаши, редниците Кожухаров и Хаджиколев ядат тайно семе от метла, което те намират във военен склад. Със затягането на обръча около Одрин комендантът на крепостта Шукри паша издава заповед да се отнемат пушките на всички християни войници. Командващият прави обиколка на полковете, за да провери лично дали заповедта е изпълнена. Повечето българи са изпратени по военни складове, фурни и разни работилници при едно условие – да нямат достъп до огнестрелно оръжие, което биха могли да обърнат срещу турските войници и офицери.

Някои успяват да се предадат на българската армия. Една нощ нашите войници в окопите край Чаталджа са изненадани от викове: „Ние сме българи, ние сме българи!“ на тичащи срещу тях турски низами. Отведени при началството, те казват, че са българи от Мала Азия. Били са мобилизирани да служат в аскера, но избягали. Войниците казват още, че след големи премеждия и при голям риск за живота си стигнали до фронтовата линия.

Онези, които нямат възможност да избягат от знамето на полумесеца, започват да отстъпват заедно с турските части. Един от тях е Димо Данчовски. Отрядът му, в който има и няколко свиленградчани, е изнесен на позиции западно от Одрин, но претърпява тежко поражение от настъпващите български войски. „От Кулелибургаз стигнахме в Узункьопрю, после в Бабаески. На войната сякаш се виждаше краят. Турците бягаха кой както може – голи, боси, гладни. Градовете и селата, през които минавахме, бяха пусти. Нямаше почти никакви хора. Виждахме стока, разпиляна по улиците, и глутници скитащи кучета. Турските войници крещяха: „Качин, душман гелиор!“ (Бягай, врагът идва!). При непрекъснато отстъпление и без почивка, капнали от умора, стигнахме Люлебургаз“, пише за драматичните събития Данчовски.

Разбити напълно от българската войска, войниците християни мислят как да се спасят от гибел. Един от начините е да минат на страната на “врага”. „Тук при отстъплението много българи можаха да се предадат на българската армия – едни с кръстене, други с викане отдалеч на български. Ние не можахме, продължихме да бягаме и така се добрахме до град Чорлу“, отбелязва Данчовски. “ Във войнишкия му тефтер следва описание на краткия престой на разбитите турски подразделения: „От 10 дена нямаме хляб. Тук-там намираме някой кочан царевица и тръгваме из полето да търсим още. На железопътната гара – в чакалнята и на перона, всичко е застлано с трупове на умрели от холера – над 500 души. Един фелдфебел ги удря по лицето и ръцете, за да установи дали са мъртви. След това ги товарят на коли и ги откарват по пътя.“

„От Чорлу няколко българи успяхме да се придвижим до Цариград. Отидохме до църквата „Св.Стефан“, където ни дадоха храна и цивилно облекло. Вече свободни, намерихме руското консулство. Там получихме по 2 лири и ни казаха, че временно ще бъдем настанени в манастир. Не мина много време, снабдиха ни с руски паспорти и с параход потеглихме за Одеса. Оттам с друг параход пристигнахме във Варна и всеки си тръгна за родното място. Български войници се завърнахме: трима от село Петковци, Смолянско, 10 души македонци и 7

от Свиленград.“ Така завършва разказът на редник Данчовски за участието му в Балканската война.

От зандана – на заточение в Синап кале

Георги Катранджиев не служи нито в българската, нито в турската армия. През цялото време на войната е в затвора. Ето какво пише в подаденото от него на 17 март 1944г. заявление за отпускане на пенсия до председателя на Илинденската организация в София:

„Още преди 1903г. се числях в редовете на Вътрешната македоно-одринска организация. След въстанието ми се възложи да бъда куриер между Свиленград и Одрин. През лятото на 1912г. бях арестуван от турските власти. Обвиниха ме, че съм поставил взрив в едно турско училище, което не беше вярно, и ме откараха в затвора. Там ме свари Балканската война. В затвора останах до 13 март 1913г., когато Одрин падна и нашите войски влязоха в града. Назначиха ме за градски агент при община Одрин, но при нашествието на турците през юли същата година бях наново задържан и изпратен, без да бъда съден, на заточение в Синап кале (Азия). Оттам ме освободиха по застъпничеството на цариградския ни пълномощен министър г-н Андрей Тошев и през декември 1913г. се завърнах в Свиленград.“

Проф. д-р на химическите науки Елена Киркова

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It