BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 26
Еленке, ти не си туркиня
Българско момиче се изгубва през войната. Спасяват го турци
В този текст от поредицата „Изгубеният Свиленград“ ще ви разкажем истинска история за едно момиче, останало само през Междусъюзническата война. Момичето е съвсем малко, когато баща му по неизвестни причини го изоставя и тръгва с колоните бежанци към пределите на стара България. Той не знае, че след няколко месеца дъщеря му ще стане туркиня. А след няколко години – отново българка. Една невероятна драма, разиграла се през съдбоносната и изпълнена с превратности 1913г. Това е драмата на Свиленград в един човешки живот. Главна роля в нея играе не омразата, етническата непоносимост и религиозният фанатизъм, а състраданието. Милостта и състраданието като в приказка с щастлив край спасяват живота на малката девойка.
Палатков лагер по време на междусъюзническа война 1913
През лятото на 1913г. житната реколта е богата, но няма кой да я прибере в хамбара. Земеделските стопани като във филм на ужасите са изоставили своите ниви в разгара на жътвата. Пшеницата гори в летния зной и рони едри зърна по земята. Тук-там из полето се виждат ожънати снопи, които чакат някой да ги овършее. В началото на юли същата година хиляди българи от Източна Тракия са прогонени насила от имотите им и тръгват към България да търсят спасение. Когато става ясно, че Одрин е завзет отново от турски войски, в Свиленград настъпва суматоха. Всички хукват да бягат. Едни отиват на железопътната гара, за да заминат с влак към вътрешността на страната, други товарят каруци с храна, завивки, облекло, посуда и бързо напускат града. Онези, които нямат волски или конски впряг, потеглят с една бохча на рамо. Пътищата са задръстени от народ, коли и овце. Изведнъж се разнася слух, че турците идат. Ужас и паника обхващат бежанците. Те удрят на бяг към насрещните баири. Постепенно тревогата отминава, хората се събират на групи и хващат пак поводите на конете и воловете, за да продължат в облаци от прах към България.
В обезлюдения град остава само 6-годишното сираче Еленка Сазлакова. Майка й Хрисо от 3 години е в гроба, а баща й Михаил е заминал далече с бежанския керван. Малкото момиче трябва да наглежда баба си, която с възрастта е с влошено зрение и не вижда почти нищо. След няколко дни старата жена умира и Еленка остава съвсем сама. Тя дълго плаче, после излиза от къщи и тръгва без посока из опустелите градски улици. Случайно там минава семейство турци. Те се опитват да утешат разплаканото дете, като го вземат със себе си на вършитба. Малкото момиченце не пита чии снопи вършее семейството – свои или чужди. От време на време то скача от диканята и отива в бащината си къща, но като не намира там никого, се връща плачешката на хармана. Минават дни и Еленка заживява при турците като тяхна дъщеря. Те я наричат Фатие.
През септември след дълги преговори в Цариград е подписан мирен договор, според който Турция си връща Източна Тракия, а България получава Свиленградско, Малкотърновско и част от Странджа. Турската войска под предводителството на Енвер бей се оттегля по шосето към Одрин. С аскера тръгва заедно с придобитата българска щерка и младото семейство турци. Никой повече не вижда Еленка. Завърнали се в опожарения град заедно с другите бежанци, нейните роднини и вуйчовците и – Илия Манов и Димитър Манов, започват да я търсят. Но градът е разрушен до основи от отстъпващите турски военни подразделения, а от Еленка няма и следа. След дълго издирване братя Манови научават, че племенницата им е отведена в Одрин. На другия ден сутринта Илия се отправя за там с надеждата да я намери жива и здрава и да я върне у дома. Той дълго обикаля из одринските махали и сокаци, оглежда чаршииите, приютите и пазарите, наднича през високите дувари на дворовете и пита случайно срещнати минувачи дали не са видели малко момиче с хубава дълга коса и светли очи, но напразно. Илия Манов не се отказва. При всеки удобен случай той отива в Одрин и околните селища от вилаета да търси изгубената девойка. Успява да се свърже с познати нему отпреди местни жители и ги моли, ако видят случайно някъде клетото дете, да му пратят хабер да дойде да го прибере.
Снимка от междусъюзническата война
Развръзката на тази драматична история настъпва след цели 7 години. През 1920г. по силата на международен договор Одрин и големи части от Тракия са предадени на Гърция. Изплашени от преследване и насилие, много одрински турци напускат домовете си и тръгват в различни посоки. Някои се отправят към България. Сред бегълците е и семейството на Еленка. Скоро след това Илия Манов получава вест, че детето на сестра му е потеглило с родителите си от Одрин към Нова Загора. Ето как съвременници описват случилото се после:
„Илия Манов намерил това семейство, говорил с бащата и се разбрал с него да му даде известна сума пари в знак на благодарност за това, че се е грижил за детето, като го е хранил и обличал. Еленка обаче след толкова години не можела да повярва на това, което и казали. Тя не искала да се раздели със своите родители, с братята и сестрите си. През времето, когато е била при турците, девойката забравила майчиния си език. Затова Манов разговарял с нея на турски. Той й казал: „Еленке, ти не си туркиня. Ти си българка, а аз съм твоят вуйчо Илия. Върни се отново при нас“. Младото момиче се доверило на думите му, едва когато същото потвърдили нейният втори баща и мащехата й. Те признали пред нея, че тя не им е истинска дъщеря и името й не е Фатие. Тогава Еленка прегърнала вуйчо си и взела да плаче. От магазините в Нова Загора той й купил красива бяла рокля, бонбони и локум. След това двамата се качили на файтон за гарата, за да потеглят с влак към Свиленград“.
Завръщането на Еленка Сазлакова, която съгражданите и смятали за безвъзвратно изгубена или мъртва, е едно от най-вълнуващите събития в Свиленград през 1920г. Всички нейни роднини и близки се събират, за да я посрещнат и поздравят със завръщането и. Те носят подаръци на девойчето. За щастливата развръзка в църквата „Св. Троица“ е отслужен благодарствен молебен, двамата и вуйчовци колят теле за нейното спасение. Първоначално Еленка живее в къщата на Илия Манов, после отива при баща си. „Дълго време не можех да проумея, че действително съм българка. Но си спомням, че когато бях в Одрин, децата ми викаха „гяурко“. А като почнах да ходя на училище в Свиленград, съучениците ми ме наричаха „туркиня“. Това тя разказва след години на своята първородна дъщеря Анастасия. Въпреки че е на 13 години, записват Еленка Сазлакова в първо отделение на основното училище в квартал Канакли. Девойката бързо се научава да говори и пише на български, но в четвърто отделение напуска училището, за да започне работа.
Брат и сестра се даряват
Когато навършва време за женитба, Еленка Сазлакова се омъжва за Пейчо Мутушев, по занятие коларожелезар. Чеизът за годежа си тя прави с помощта на вуйна си Златка. През 1928г. се ражда първото дете на семейството – Анастасия. След 4 години се появява и Павел. Дъщерята Анастасия си спомня един много интересен епизод от живота на своята майка, споделен от самата нея. В края на 40-те години в Свиленград пристига турчин, който се представя за Мустафа Чобаноглу, служител в турските железници. Мустафа пита за Еленка, за която казва, че била прибрана от неговото семейство през балканските войни. Аз съм неин брат от Одрин, казва той и си заминава. При второто идване в Свиленград Еленка се вижда със своя заварен брат. В присъствието на полицейски служител тя му дава подаръци, които да занесе на майка си, баща си и другите братя и сестри от семейството. Мустафа обещава пак да дойде, но повече не го виждат. След женитбата Еленка Сазлакова приема фамилното име на мъжа си. Тя работи почти през целия си живот като санитар в градската амбулатория. Умира на 84-годишна възраст в Свиленград.
Спас Добрев се спасява от ада Булгаркьой
Изготвено от: Иван Чончев
