Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 48

Дойдат ли гърците, ще стане голям панаир

Управата на Свиленград пъди проститутките от международно тържище за добитък

Краят на І световна война е начало на възстановителен период в икономиката. Индустриалните предприятия и земеделието, парализирани или ограничени до крайност в своята дейност, започват да се съвземат. Производството расте, стабилизира се пазарът на пашкули и тютюн. Подем отбелязват и добивите на жито, царевица, сусам, картофи, фасул, пресни зеленчуци, грозде, голяма част от които се изнасят към вътрешността на страната. Отглеждането на животни и особено на овце е толкова застъпено, че в Свиленград почти няма семейство без дял в този традиционен поминък. Според статистическо преброяване от онова време овцете в града надхвърлят 15 хил., а в околията са над 150 хил. Всичко това прави доходите да се повишават. Увеличава се и населението в резултат на големи бежански вълни, прииждащи от Източна и Западна Тракия.

Панаира в Свиленград

По примера на други градове в страната управата обмисля възможност да открие тържище за животни и селскостопанска продукция, които дават препитание на много местни жители. „Търговията почва да се повдига и проявява признаци на скорошно засилване. С разположение на първокласното шосе за Истанбул, на 2 км от гръцката граница и на 15 от турската, град Свилен може да устрои един истински панаир за едър добитък, който тъй много се цени и търси в двете съседни държави, а така също и у нас“, заявява кметът Мавроди Василев. Необходимостта от създаване на нов пазар на границата, който да засили търговията и даде тласък на обеднялото стопанство, споделят и голяма част от общинарите. Затова в началото на август 1919г. е решено да се организира 4-дневно есенно тържище за продажба на животни и разни манифактурни стоки. Възприема се направеното по-рано предложение то да се прави ежегодно от 24 до 28 септември. Като се взема предвид, че добрата уредба е от голямо значение за начинанието, се отпуска известна сума за осветление, поставяне на помпи за вода и дъсчени бараки.

Понеже не се определя място за провеждане на панаира, през следващите дни кметът прави обиколка на свободните общински парцели и се спира на брега на Марица близо до сегашния мост на околовръстното шосе. Избраният терен е одобрен от управлението като подходящ, понеже е широк, предлага необходимите удобства за алъш-вериш, а също изобилна вода и паша за добитъка. Приема се и специален правилник за тържището. В него се записва то да е с продължителност 4 дни, да се прави всяка година в последната седмица на септември и мястото за провеждането му да не се променя. Всеки продавач на пазара за едър добитък трябва да бъде снабден със свидетелство за здравословност и документ за правособственост на животните, които предлага. Въвежда се интизап – общински налог върху продажбата на животни. Интизапските билети, по-стари от една година, следва да бъдат заверени, а продавачите и купувачите се задължават да носят лични карти. Общината може да купува животни за бежанците при определени условия. През цялото време на търговците и посетителите да се оказва пълно съдействие и улеснение, нарежда със заповед кметът Александър Хаджиатанасов.

За откриването се предприема шумна разгласа из околията, включително и реклама във вестниците. Тя гласи, че за първи път на брега на Марица ще се проведе панаир. „Общината полага енергични усилия за добрата му уредба. Очаква се оживен пазар на добитък, колониални, манифактурни и други стоки, особено ако пристигнат търговците от Гърция“, пише още в съобщението. Тези очаквания не се оправдават. Гласуваните цени за сергийно право – 100 лв. дневно за кръчмите и 50 лв. за останалите заведения, се оказват високи и повечето търговци се отказват. Затова през 1922г. общината намалява таксите за кръчмите на 50 лв., за гостилници, продавници на мекици, симид и хляб – 20 лв., сергии за дрехи, обувки, галантерийни и манифактурни стоки – 20 лв., люлки – 10 лв., овощия – 8 лв. Разпоредено е „през време на панаиря по питейните заведения да не се допущат като продавачки и певачки жени с леко поведение“.

Новите такси не предизвикват особен интерес. През септември 1929г. „Свиленградски общински вестник“ посочва, че „панаирът е слабо организиран, не проявява търговски живот и е неспособен да привлече купувачи от по-далечни краища на страната“. 10 години след откриването му той има значение предимно за околията, отбелязва изданието. По-нататък в материала се посочва, че у нас понятието „панаир“ все още не е ясно. „С тая дума, пише авторът, ние наричаме обикновения черковен или монастирски събор, където се излагат на продан дребни предмети за играчки на децата или украшения за селската мома. Наричаме панаир устройването на пазари за продажба на добитък, където лимонададжии и мекичари продават произведенията си на народа. Тук покупките са приятни, защото всичко става при добро разположение на духа и весело настроение, но това е далеч от прочутите мострени панаири в Париж, Лайпциг, Прага и Солун“.

Свиленградският панаир, наричан още Адапанаир заради близостта му до острови на реката, не достига мащабите на Солунския панаир. Той остава такъв, къкъвто е бил в самото начало – за продажба на сечива и земеделски оръдия, потребни на селските стопани, манифактура, дрехи, обувки и други стоки на дребно. По-късно, когато панаирът се разраства, тук се доставят и промишлени произведения от чужбина. Христо Полихронов, го описва така: „Панаирът е повод за събиране на мало и голямо. Обикновено започва една седмица напред, за да има повече дни за радост на децата. Отвсякъде пристигат хора с каруци, търговци и занаятчии, натоварени със стока. Те тръгват по левия бряг на Марица, почистен през лятото от храсти и бодил. Саханджии пръскат стоката си направо на земята – ковани от мед тави, сахани, тенджери, кафеници, бакъри за вода. По-нататък са грънчарите, бъчварите, железарите и калайджиите, майсторите на дребни изделия – тесли, мотики, чукчета, сърпове, коси, закалени пили. Има всичко за всички: люлки, висящи на синджири, виенско колело, цирк, паноптикум с препарирани животни , атлети с мускулести тела, гиганти и джуджета. Сред всеобщата глъч се чуват подвиквания: „На малкото момче голямото парче!“и парчето – до лакът локум, се размахва над детските главици. Над Марица се стеле сладък дим от курбана и скарите, ручат гайди, лъвов рев се разнася от цирка и изведнъж пъргава маймунка се изкатерва до върха на дървен дирек и го разклаща с неподозирана сила“.

В тия дни никой не седи вкъщи – дори онзи, който дълго време не е напускал дома си, отива на панаира. Баби с пъстри забрадки и стари дядовци с навити потури тръгват за там. Пред входа са селските каруци с разпрегнати коне, завързани за климиите, моми и момци се оглеждат в новите си дрехи, преди да се гмурнат в множеството.

„Хайванпазарът, пише Полихронов, се разполага до реката покрай циганската махала. Има всякакъв добитък за продан – от крави, телета и коне до кокошки и зайци. В каруците се чува да квичат малки прасенца. Пазарлъците – безконечни, ту се стискат ръце, ту се пускат с несъгласие. Много хора наоколо поощряват я купувача, я продавача. Те искат да гледат сеир и да видят как върви пазарът – по-скъп ли е от ланския, или по-евтин. На първо място са джамбазите с вчесани и излъскани до блясък гърбове на конете, повечето с бяло петно на челото. Там също има скара и бира на крак, късни дини, пъпеши и зарзават се продават в надпревара. „Зимни карпузи-и, провиква се някой, и показва разрязана диня, отвътре жълта като лимон. От другия край се чува гласът на арменеца Ампар: „Семки за любов, страгали, фъстъци-и“. Навсякъде гъмжи от народ. Движението е в двете посоки, на широки колони, но разбъркано, защото всекиму идва ред да се отбие на сергията“.

Ачик етме, мосю!

Открай време гостуването на цирк по време на панаира е голяма атракция за свиленградчани. Един от най-запалените привърженици на цирковото изкуство беше Хаджипетроолу, отбелязва в спомените си Ангел Вълчев. Въпреки че беше стиснат, за цирк той никога не жалеше пари. Купуваше от най-скъпите билети, за да бъде най-отпред, до арената – хем по-добре да оглежда хубавите циркаджийки, хем и него да видят, че седи на челно място. На едно представление при откриване на програмата водещият съобщи къде по света е гостувал циркът: Денем баба, Перелия, Бялата пръст. Като чу Бялата пръст, Хаджипетроолу се провикна: „Ей, чакай, това е Свиленград“. Конферансието се обърна към него с думите:“ Ачик етме, мосю!“ (Не издавай номера, господине!). Оттогава на Хаджипетроолу му остана прякорът Ачик етме.

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It