Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 62

Искаш ли да се видим в градската градина?

Военен оркестър свири валс за гражданите

Градската градина е една легенда. Красива малка перла в самото сърце на града, тя отдавна се е превърнала в емблема на неговия растеж след войните. Ако можем да погледнем в миналото, ще видим как след работа надвечер много хора, облечени с чисти и нови дрехи, тръгват към Марица, срещат се и дълго време се движат насам-натам, като разговарят на различни теми, други се отправят към близкия Остров на блажените или се разхождат с лодка по реката. От това днес не е останало нищо, освен няколко пожълтели фотографии. Те хвърлят бледа светлина върху действителността такава, каквато я помнят очевидците.

Градската градина с езерото със златните рибки

„Градината се намираше край шосето за Одрин близо до стария мост на Марица. Тя беше може би единственото място за разходка в града – започваше от читалищното кино и стигаше до пощата срещу полицейския участък. От всички страни това зелено пространство беше оградено с ниска тухлена ограда, с входове от различни посоки. Главният беше откъм киното – повечето граждани влизаха през него. Вторият се намираше откъм моста и беше предназначен за жителите на квартал Гебран, третият беше от страна на черменската махала, а четвъртият – малка вратичка срещу полицията, се ползваше най-вече от живеещите наблизо и влюбени двойки, проявили желание да разгледат реката от брега. Нямаше по-приятно кътче, в което и млади, и стари да се радват на миговете от живота и да се чувстват тъй щастливи“, пише в спомените си Христо Полихронов.

От запазените стари снимки се вижда, че градината е с елипсовидна форма и една главна алея с наредени околовръст дървени скамейки. От двете страни на алеята се извисяват кипариси, които на места образуват тунел от вечнозелените си клонки. В средата сред жив плет от декоративни растения пръска струи неголям фонтан. Пейзажът се допълва от цветни площи с преливащи нюанси на багрите.

Този малък шедьовър на парковото строителство се създава през 30-те години на миналия век. По това време Свиленград вече е със самочувствие на модерен град – с добре планирано архитектурно устройство, водоснабдителна мрежа, осветление, здравно и просветно дело, уредени административни и обществени сгради. Градината се прави близо две десетилетия. За първи път въпросът е поставен през 1916г., когато се отделят 1 000 лв. за „място, където гражданите да почиват през лятото“. Според приетия две години по-рано план на града, утвърден от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустрояването, градината трябвало да бъде разположена от двете страни на главната улица в отсечката между джамията и новопостроеното кметство. Изпълнението на плана се отлага заради започналата световна война.

Пред 1922г. е приет нов план, който отрежда градската градина да е покрай Марица и е обявена процедура по отчуждаване на близо 35 частни дворове. По-късно управата намира, че парцелът е твърде отдалечен и няма да облужва населението на целия град, а само отделни квартали и затова иска да бъде отредено ново място. Проектът за градска градина е възложен на техническото отделение и общинският съвет го одобрява, но отново отлага изпълнението му – този път причината е световната икономическа криза.

„Въпреки желанието на свиленградчани да имат място за разходка в празничните дни, засадено с цветя и дървета, които да освежават и украсяват градския център, идеята все още не е осъществена. Похарчените стредства за уреждането й не дават резултат, защото няма система в работата и не са назначени градинари“, отбелязва „Свиленградски общински вестник“ през 1929-а. Същата година с решение на управата е поканена софийската фирма за паркостроителство и разсадници „Флора“, която да прегледа определените по план терени и „в скоро време ги обърне в цветущ парк“. Приема се също общинският остров на Марица да се пригоди за летен отдих на гражданите, като се отдаде на концесия за най-малко 3 години.

Строителството на нова градина трябва да покаже израстването на града в условията на бърз стопански напредък. Тя е неговата европейска визия след откъсването му от пределите на Османската империя и еманация на неговия устрем по пътя на свободното развитие. Затова и планировката й е в европейски стил – с алеи, декоративни настилки, прости и сложни геометрични фигури, тематични композиционни елементи. Чрез нея общинското управление ясно заявява следното: много важно е градът да разполага с място за почивка и отмора, да звучи съвременна музика, на която гражданите да се наслаждават в свободното си време. За управата е важно да посочи от какво значение са дърветата и тревата за градския човек, откъснат от майката природа. Паркът е задължителен елемент от урбанистичната среда, предоставящ гледка – дали към стария каменен мост и шосето, по което вървят автомобили за София и Истанбул, или към тихите води на Марица, няма значение. Важното е гражданите да се почувстват покорители на полиса.

„Всяка вечер с приключването на работния ден служителите от кметството, банковите и митническите чиновници, търговските посредници, мъже, жени и деца се отправяха към градината, изпълнена със свежест, прохлада и аромат. За младите, посочва в спомените си Ангел Вълчев, това беше място за любовни срещи. Те се разхождаха по алеите в две колони от по четирима-петима души така, че всеки да види всеки. При разминаване се разменяха погледи, поздрави, закачки. Тих говор и весел смях озвучаваха простора наоколо. Тук започваше голямата любов, сгледата за предстоящ годеж, изборът на снаха и зет.

В неделя надвечер пристигаше военен оркестър, който свиреше забавни мелодии, шлагери, валсове. Музиката се дирижираше от капелмайстор, но обикновено присъстваха и офицери, дошли да се запознаят с някоя красива девойка. След дългата разходка в парка приятелските компании се отправяха към отсрещния ресторант-казино, където можеше да се похапне и пийне нещо разхладително. Пред заведението също имаше шадраван и водният му стълб се издигаше високо-високо. Водните струи падаха в басейн, в който плуваха малки рибки и в него сякаш се отразяваха всичките звезди на небето“.

Целият град – пепиниера

От протоколите на кметството разбираме, че градската градина не разполага със собствен разсадник (пепиниера), в който да се произвеждат необходимите дървета, храсти и цветя. Посадъчният материал идва от частни къщи. При това даром, от сърце. За управител на градината общинската управа назначава Георги Дулев, който с тънък естетически усет и чувство за отговорност пред гражданството върши работата си много професионално. Той е с ранг на главен паркостроител и селекционер на растителните видове. Пръв помощник на Дулев е Дългото Петре. Двамата обикалят от къща на къща, събират семена и грудки от различни цветя, търсят екзотична флора, засяват, опрашват и резултатите им са изумителни – Свиленград има градина за приказ.

Пътниците пристигат с файтони

До кокетната градска градина, близо до моста, става посрещането на пътниците, които пристигат с влак до гарата, а оттам тръгват към града. По това време все още няма обществен транспорт и за придвижване на по-големи разстояния се използват каруци и файтони. Местните жители знаят наизуст разписанието на влаковете и като наближи часът, се струпват да чакат поредната група.

Съвременници описват събитието така: „Чуваше се шум от звънци, от скърцащи колелета, удари от копитата на коне, викове и смях. Обикновено пръв пристигаше файтонът на дядо Стефан. Конете му – два черни жребеца, носеха пискюли и блестящи синци. Гърбовете им бяха покрити с хубави чулове, а когато не работеха, собственикът провисваше през главите им торби със зоб и ечемик. След Стефан Файтонджията пристигаха и останалите. Пътниците слизаха до градската градина, за да се отправят кой към къщи, кой към хотела или казиното“.

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It