BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 12
Иван Вазов отхвърлен за зет
Поетът се влюбва в хубавата Елена Бояджиева ,баща й попарва надеждите на двамата влюбени
Улицата, която води към храма „Св. Троица” и Червеното училище, е наречена на неговото име. Някога тя е била най-важната в града след чаршията, била е широка и постлана с калдъръм.
Иван Вазов става даскал в училището на младини, преди да добие национална и световна известност. Младият учител е настанен в една от черковните одаи, където се събират общинарите. Широк миндерлък, натъпкан със слама, две възглавници и скъсан юрган са леглото му. Кожухар от махалата му подарява малко дюшече, натъпкано с парчета кожа. До леглото – долап за дрехи. Друг долап служи за прибиране на прехраната, а под кревата има празно място за обуща. За нощна масичка служи счупен стол, а за осветление – восъчни свещи или кандило. Стаята се отоплява от мангал с дървени въглища. При такава обстановка бъдещият народен поет Иван Вазов живее в Мустафапаша, учи децата и пише първите си стихотворения.
„Ако и съвсем с вид на турско градче, Мустафапаша не ми направи лошо впечатление. Завързах приятелство с всички младежи“, разказва Вазов за своята първа среща със Свиленград пред проф. Иван Шишманов. В града край тихата Марица той пристига в ранната есен на 1872г., за да заеме поста главен учител в общото класно мъжко училище след оттеглянето на Стоян Попмарков. Вазов е назначен за учител от Българската екзархия в Цариград наскоро след нейното учредяване. Настоятелството на цариградското списание „Читалище“, в което той има вече отпечатани стихове и което представлява нещо като българско министерство на просветата, го праща в малкия град с мисия да преподава в училището и да се бори с гръкоманството. От това назначение може да се съди за дейните връзки, поддържани от интелигенцията и училищните деятели в Мустафапаша с главния център на българското възраждане – Цариград.
Той дойде в Мустафапаша 22-годишен, млад и пълен с енергия, пише в спомените си неговият ученик Станислав Димитров, завършил по-късно право в Швейцария. „Бялото му хубаво лице, хубавите сини очи, дебели вежди, високо чело, хубавата руса коса издаваха, че е чедо на Балкана, а не от рода на дипломираните сухи даскали“, отбелязва ученикът. Задачата на младия даскал е да хвърля семената на знанието и така да събуди от вековен летаргичен сън българското население. Твърде скоро той привлича на своя страна местната общественост. Като главен учител Вазов печели уважението на каймакамина и другите турски чиновници в града, среща се с началника на телеграфо-пощенската станция – арменеца Хампарсон ефенди, и разговаря с него на френски.
Квартирата на главния учител е в самото училище. След приключване на учебните занятия той излиза да се разходи из града, облечен по тогавашната мода – с червен фес „а ла азизие“ (по името на султан Абдул Азис) и късо пискюлче „а ла мидхадие“ (по името на великия везир Мидхад паша). Даскалът носи феса си малко накривен на дясната страна. Като го виждат да крачи гордо по улиците, по-възрастните жени се спират и казват: „Деца, гледайте какъв хубавец е нашият Иван“. Иван Вазов преподава на децата четене, писане, география и закон божи. Веднъж седмично ги води на разходка, понеже е голям любител на природата. Междувременно успява да плени сърцето на една от най-красивите и лични моми – Елена Бояджиева.
За тяхната любов разказва в спомените си Станко Разбойников. По това време той работи като фелдшер и сътрудничи на сп. „Читалище“, където е отпечатана поемата му „Наводнението на Марица“. Вероятно литературните му изяви са основание Вазов да разкрие съкровени тайни от личния си живот. Поетът споделя с горчивина пред своя събрат, че поискал Елена за жена, но му било отказано. Елена Бояджиева била внучка на поборника Димитър Бояджиев, заточен от турските власти в Диарбекир. Вазов се влюбил в нея от пръв поглед, когато я видял да пере на брега на „руйната Марица“, за която пише по-късно в стихотворението си „На Свиленград“. В същото стихотворение той загатва за своя любовен блян: „Край вълните тихопойни / шепнях първите си песни, / часове познах упойни, / тънях в блянове чудесни“. Може само да се предполага колко часове упойни е прекарал с Елена. Изглежда неговата изгора му се е врекла във вечна вярност, та да се реши той да поиска ръката й. Баща й обаче попарил надеждите на двамата влюбени. Той развалил годежа с думите, че не дава момичето си на ябанджия (другоселец). Според тогавашната традиция не било хубаво момите да се женят за чужденци. Така Иван Вазов се простил с първата си обич, а Свиленград – с възможността да приеме за зет бъдещия патриарх на българската литература.
Червеното училище, където преподава Иван Вазов
Мъката му по хубавата Елена остава за цял живот. В стихотворението „На Свиленград“ (написано след освобождението на града по повод решението на градската управа да кръсти една улица на негово име) той си спомня не само за призванието си – „да буди съвести заспали“, но и за своята несподелена любов. „Мили спомени от младост, / спомени за скръб и радост“, вълнуват сърцето на поета цели 40 години след раздялата с Елена Бояджиева.
Даскалските години на Иван Вазов в Свиленград са останали само в мемоарите му и в спомените на неговите ученици. „Той не получаваше редовно месечната си заплата и беше постоянно без пари. Затова вървеше подир черковния настоятел дядо Пъндел да му даде някой друг грош“, пише Станислав Димитров. „Стигат ли ти 20 гроша?“, питаше епитропът. А даскалът отговаряше: „20 гроша? Какво да направя по-напред с 20 гроша?! Трябва да платя на хлебаря Минката, на бакалина Паско, на Шейтан терзията и на макинаджията Бохор, който всяка седмица калъпи феса ми.“ Дядо Пъндел се поизкашля и казва: „Ти, даскале, остави настрана Бохор. Дай на другите, а Бохор нека чака. Бохор е чифутин и има винаги пари. Вчера го видях с жена му и децата му на бахчата (градината, б.а.). Седеше на сянка и с очите си видях пред него шише суфлийска мастика. Той може да чака.“
„И тъй, без пари, продължава разказът за живота на учителя, на Вазов не му остана нищо друго, освен да научи псалтиката, да попее в черкова – за да види народът, че и големият даскал разбира от черковен ред и че могат по-добре да го оценят“. С помощта на черковни певци бъдещият автор на „Под игото“ научава „Достойно ест“ пети глас. Първата му певческа изява е на Петровден. „Черквата „Св. Троица“ беше пълна с народ. Всички епитропи бяха заели местата си. След четене и пение на тропари и кондаци дойде ред на „Достойно ест“. Иван Вазов, както винаги гладко вчесан, се натъкми да пее. Той тропна с крак, даде тон и ние, дечурлигата, отворихме уста да държим „исо“. Видяхме даскала как протегна шия, напрегна гласните си струни и с един чуден глас изпя песента, както трябваше. Народът зяпна, а стари жени и старци порониха дребни сълзи – толкова милаимно беше, отбелязва Димитров.
На следващата година Иван Вазов напуска класното училище. Причина за това според него станало посещението на областния управител на Одрин. Даскалът се осмелил да не заведе учениците си на гарата за посрещане на високопоставения валия. „Това произведе ропот в града, даже между моите поддръжници. От тоя ден аз се усетих несигурен в Мустафапаша и скоро напуснах своя пост“, споделя Иван Вазов пред проф. Шишманов. Всъщност става дума не за валията, а за великия везир Мидхат паша, който заедно с други турски министри тръгва с първия влак по новата железница Цариград-Одрин-Пловдив. По гарите тренът се посреща най-тържествено от градските власти, гражданите, учителите и учениците, които викат: „Да живее нашият цар султан!“ и пеят на турски: „Сияе в светлина обвит султан Абдул Азис”.
Обуща и фес – бакшиш за цариградските вестници
Когато Иван Вазов беше учител в Мустафапаша, идваше в седмицата един-два пъти поща от Цариград и носеше вестници за читалището. Раздавачът често закъсняваше, понеже ходеше по градските кафенета, и даскалът се ядосваше. Той реши да тури край на тази аномалия и ме изпрати да взема пощата от телеграфо-пощенската станция, пише неговият ученик Станислав Димитров.
Няколко пъти ми се даваха вестниците, но това не се харесваше на разсилния. Един есенен ден отидох пак да получа пощата. Щом ме видя, разносвачът се навъси, хвана ме за ухото и ме блъсна по стълбите, а при вратата един татарин ми зави един камшик по врата. С плач и скъсани гащи се върнах в училище и разправих за случилото се. Там бяха поповете Танасаки, Анастас и Теодосий. Вазов ме погледна със съчувствие и измърмори: „Дявол да ги вземе тия вагабонти! Какво искат?“ Поп Танасаки усмихнато отговори: „Работата е ясна – ако момчето донася пощата, за разсилния няма бакшиш“. „Чакай, каза Вазов, ей сега ще ида при началника на пощата Хампарсон ефенди и ако стане нужда, при каймакамина“. Той веднага си облече палтото, взе чадъра и се упъти. На другия ден общинарите се бяха събрали и Иван Вазов ги уведоми, че е уредил въпроса с вестниците. „Е, добре, казаха те, но парите, които получава разносвачът, трябва да се дават на момчето“. „Не берете грижа“, отговори даскалът. И действително за Коледа той ми купи чифт обуща с връзки, вместо постали, които дотогава носех, и фес с пискюл. Това беше за мен голяма награда, отбелязва ученикът в спомените си, писани през 1922-а, една година след смъртта на своя учител.
Петър Станчов гние в тъмници на Триполи и Бенгази
Изготвено от: Иван Чончев
