Николулу и Трингоулу от Свиленград държаха първенството, но лихонлъците в Бандарлийската махала. Трингоулу е по-старият брат на Коста Трингов, не по-малък лихонь. Те двамата бяха комшии, техен комшия беше и пап Костанди, който не падаше по-долу от тях по лихонлъците, макар да беше учил и попувал в Одрин по въцзрожденско време. докато попа и попадията с многолюдната си челяд живееха заможно, Николулу и Трингоулу бяха откънтии, пиянки, твърде мързеливи и едва свързваха двата края. Попа знаеше що за стока са двамата му комшии, но беше твърде зает да търси другаде помощ, та често ги канеше да му работят с гюнлюк (с надница), я на нивата, я на лозето.

Такава покана получили те в един хубав пролетен ден – да скопаят лозето му на Бялата пръст. Добре ама, още не стигнали моста, те спират в захлас на брега на Марица. „Аба Никоулу – вика Трингоулу,- виж таа вода вам, а ний – на Бялата пръст. Мурянти фъркат, само нас чакат“. Връщат се те, грабват пръчките и – хайде на Марица. Добре ама, баба попадия ги видяла и казала на попа.  Попа знае къде кундисват и – право там. Скрива се зад една върба, гледа и слуша своите гинлюкчии;“Джип едничка, джип още едничка“, вадят те тлъсти мустакати мряни и пускат в кошчето. Попа си премълчал и се прибрал в къщи, умувайки какъв номер и той да им погоди. И измислил. Изчакал Николулу и Трингоулу да изядат рибата и отново да огладнеят. Един ден Николулу тропа на попската врата;“Аман попе, децата гладни, дай моля ти се нещо“. „Харно, чадо, почакай малко – вика попа и с христово смирение вика попадията, – тур в една торба ока брашно, една паница фасул, ушаф и орехи“. Дал попа на Николулу  за каквото еа дошъл и заръчал да дойдат с Трингоулу на гости, да хапнат, да пийнат, било задушница. Двамата комшии, разбира се , знаели какъв ден е и тутакси дотърчали, огладнели и зажаднели. Наредила попадията синийта, разчупила топъл хляб, сиренце, кавърмичка и, разбира се шише ракия и кана вино. Сипва попа по малко ракия и на двамата, пълни своята чаша, надига я и вика;“Джип, още едничка“ Обръща попа чашите и замезва с големи парчета сирене. Николулу и Трингоулу гледат опулени, а дядо поп си обръща чашите и се усмихва под мустак. Това „още едничка едва ли е хванало място, но се знае, че двамата до край си останаха завзеци, лихони и тънгъртии.

Николулу, макар тънгартия, гладен и бос, обичаше да се хвали;“ Я съм есняф и тиртиплия чиляк,от сой съм, ей. На сяк панталон тасма имам, аланкоулу“.

Коста Трингов, по-малкия брат на Трингоулу, също за линхонлъците еша му нямаше, баеше по-прибран, макар и често пиян. Баеше голям майстор шивач, непрекъснато говореше работейки, вдяваше конеца в иглата без да гледа. Около дюкяна му бяха все кафенета, та често влизаше там, не толкова за кафето, колкото за лаф и лихонлъци. Веднъж тръгва за кафето и заръча на чирака, ако дойде клиент, да го извика. Таман сяда пред кафето и чирака търчи;“Майсторе, има клиент, бързо“. Оглява сеа Трингата, на масите хора, кой пие кафе, кой не, па слага бележка до чашата;“Не барай кафето плюфнах“. Отива той в работилницата, взема мярка на човека и се връща. Тъкмо да вдигне чашата, гледа, под неговата заръка пише;“И я плювнах“. Малко е за вярване, че се е ядосал, около него все са лихони. Бай Коста беше голям есперантист, кореспондираше с цял свят, имаше купища картички.

Отпосле се говореше, че бил масон, тъй като е известно, че френската масонска ложа е възприела есперанто за връзка със света. Възможно е, първообраза на масонството е бил сбор от майстови, достатъчно грамотни, за да пасват с „великите“- големи политици, големи търговци и пр. А бай Коста беше достатъчно грамотен за тези изисквания.

Facebook Share.

Tweet

Pin It