BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 11
Кръстникa заточен в Либия
Петър Станчов гние в тъмници на Триполи и Бенгази, спасяват го западни дипломати
В този текст от поредицата „Изгубеният Свиленград” имате възможност да прочетете интересния разказ на преподавателя по български език и литература в Анкарския университет д-р Хюсеин Мевсим за съдбата на Петър Станчов – главен учител в Свиленград през 1874-1875г. и кръстник на града.
Петър Станчов е роден през 1850г. в Търново. На 24-годишна възраст се установява в Свиленград и работи като учител. Той се изявява и като вдъхновен организатор на театралната дейност в града. Под неговото ръководство се създава популярното братство „Наука” – първото просветно и благотворително дружество, което работи за разпространението на знания в този край.През 1875г. Станчов е назначен за главен учител в Одрин. Тук той събира статистически сведения за българското население и води борба срещу фанариотите, но е заловен от османските власти и осъден на смърт.Благодарение на застъпничеството на влиятелни българи присъдата му е заменена с доживотно заточение в Либия.
След Освобождението Петър Станчов се завръща в България и заживява в родния си град, където се отдава на обществена дейност. Избран е за народен представител във Великото народно събрание. Житейският му път завършва на 20 април 1913г. в София.
В съзнанието ни градовете Триполи и Бенгази предизвикват зловещи асоциации след сърцераздирателната драма с петте медицински сестри и палестинския лекар. Но преди 130 години, в самото навечерие на Руско-турската война, група българи също попадат в затворите на тези градове. Ако се опитаме да сравним събитията тогава и днес, трябва да констатираме, че през това време твърде малко неща са се променили.
Подробности за заточението на българите по време на освободителната война узнаваме от съвсем миниатюрната книга „Спомени от Триполи и Бенгази (1877-1878)“, отпечатана в София през 1911г. Нейният автор – Петър Станчов, бидейки учител в поддържаните от Екзархията български училища в Мустафапаша (Свиленград) и Одрин, с обявяването на войната е арестуван и набързо осъден от военен съд на смърт. Благодарение на застъпничеството на султанския военен комисар и член на Върховния държавен съвет на османската империя Стефанаки бей от Тулча смъртната присъда е заменена с доживотно заточение във Феззан. Това е пустинна област в югозападните предели на Либия, където от средата на 19 век пращали на заточение за извънредно тежки престъпления. Интересно е да се отбележи, че и днес названието на областта продължава да фигурира в различни турски фразеологизми със значение на силно отдалечено и изолирано място, откъдето няма как да се завърнеш жив.
Заедно с Петър Станчов на смърт са осъдени още петима българи. От Одрин те са изпратени в Цариград и след кратък престой в тъмница, оковани във вериги, са качени на парахода „Османие“ за остров Крит. След четиридневно плаване заточениците пристигат в пристанището на град Кандие (Ираклион), където местните жители им оказват „голямо съчувствие и филантропия„. Като узнават, че са православни, те им донасят грозде, сирене и пари от църквата. На острова осъдените пролежават няколко дни в затвора. Турските офицери от гарнизона поканват Петър Станчов да им начертае „една карта нагледна за местата на военните действия около Шипка и другаде, където са станали военните сражения между руските и турските войски„. Той е повикан и в меджлиса на Асъм паша, чиято снизходителност и благоразположение спечелва с „твърде смирените си изрази и верноподаност„, че „благодарение на разликата във вярата и езика между нас и отоманите сме запазили и вярата, и езика си като народ, при други владетели и други народи бихме се изгубили като отделна нация“.
Подир две седмици с една арабска гемия осъдените българи са изпратени от остров Крит в африканския град Бенгази. На кораба те отново са оковани във вериги. Заключват ги в хамбара, няколко заптиета ги вардят и им подхвърлят за храна „сухари, останали от Кримската война, мухлясали лук и маслини с няколко лимона, потребни за морската болест“. От Крит до Бенгази тогава при благоприятно време се пътувало за 3-4 дни, но плавателният съд попада на стихия, цели 20 дни безпомощно се клатушка в Средиземно море и само по чудо се спасява от крушение. Брегът на Бенгази е препълнен с народ и войска, а от гемията по стар обичай се дават два топовни изстрела в знак на благополучното пристигане. В градския затвор им свалят веригите от врата и ръцете, но затворът е нисък, през него тече вода, която го прави влажен и много опасен за здравето. След отчаяни молби затворниците са преместени в друг зандан. Той е предназначен за араби, осъдени за грабеж и пиянство. „Нямахме никакви пари, бяхме въшлясали и изподрали кожата си. Заболяхме от лежане по земята и изгнили рогозки“. Така описва условията в затвора Петър Станчов.
Но един ден пред прозореца на тъмницата минава френската консулка, придружена от гавазин. На връщане Станчов успява да хвърли пред краката й една записка с молба да им помогне. На следващия ден в затвора се явява секретарят на френското консулство. Той дава на българските заточеници по 50 гроша и 3 оки тютюн, обвит във френски вестник. Във вестника има кореспонденция от Одрин за пристигането на руските войски там. Това благодеяние на френската дипломатка ги трогва и със сълзи на очи те се молят на Бога за здравето и. Вниманието и грижите, оказани от френското дипломатическо представителство към изгнаниците българи променя отношението към тях. Всички разбират посланието на Франция: „Не сте сами“. Пашата им праща в затвора „сахан пилаф от младо камилско месо„. Явява се и един италиански шивач, като ги моли да приемат 5 франка.
След десетина дни от градоначалството им казват, че корабът, с който ще пътуват за Триполи, е готов. Сред посрещачите на брега има и много европейска публика. Европейците са с шапки и цилиндри на главите, отнасят се към затворените българи „с едно милостиво внимание и съчувствие„. Затворът в Триполи представлява висока кула без покрив, поради което и най-слабият дъжд ги мокри. После ги прехвърлят в централния областен затвор, където арабите са озлобени срещу тях, „задето са мърсили джамиите и са сторили разни други работи против турската вяра и чест„. Това често довежда до взаимни сблъсъци. После българите са преместени на горния етаж, където вече са по-спокойни. Тук Петър Станчов започва да шие платнени шапки. Поръчките взема от Хюсеин ага, който, макар и затворник от 14 години, е направил 50 000 гроша капитал. Пущаха го на пазара да продава стока на търговците, пише Станчов. Същият Хюсеин ага му плаща по 10 пари за 40 тегела, необходими за обшиване на всяка шапка. С тези средства българите започват да готвят по-богата гозба – леща с дървено масло и червен пипер.
Впоследствие Петър Станчов открива още един способ за спечелване на пари – тълкува сънища. Първоначално той тълкува само сънищата на другарите си, но след като арабите научават за тази негова способност, започват и те да го търсят. Плащат му по 10 пари за сеанс. „Тълкуванията ми всякога бяха към добро„, признава чистосърдечно ясновидецът в своите спомени.
Един от затворниците турци, служил по-рано в Румелия, му предлага услугата си, че ако напише писмо до силно влиятелните италиански или гръцки консули, то той ще намери начин да го предаде в ръцете им. Станчов пише съответните писма, в които излага положението на затворниците. Не след дълго получава от гръцкото консулство покана за обяд, а синът на италианския консул в Триполи го уверява, че баща му прави всичко възможно да избегне злата участ, а именно – връщането им във Феззан. Италианското консулство праща на българите обяд, кафе, захар и пури.
„Кръстехме се да не полудеем„. Така Петър Станчов предава радостта на българските изгнаници след вестта за султанската амнистия. Първата работа на освободените е да намерят Хюсеин ага, който ги защитава в затвора. „Целунах го и заплаках„, четем в спомените. Италианският първи дипломат в Триполи отвежда българите в хамама да се измият и преоблекат в чисти дрехи. На следващия ден в местната гръцка църква се отслужва благодарствен молебен. Преди да напусне Триполи Станчов ни дава кратки сведения за този град: „Имаше само няколко широки улици, другите бяха тесни. Имаше разнородни магазини с разни платове и колониални стоки. Те бяха пълни с местни произведения. Портокалите и фурмите бяха на първо място – евтини, но вкусни и сочни. Това беше главна храна на бедните араби. Камилското месо се ценеше, но беше привилегия на богатите. Шербетът от фурмите се употребяваше твърде много от местните жители. Спиртът беше в употребление, а хашишът, макар и запретен, смучаха го до замайване и опиянение“.
Снабдени с по един жълт паспорт, заточениците се връщат в Цариград през Малта. В Цариград Петър Станчов се представя на екзарх Йосиф І и участва в тържествения молебен в църквата на Сан Стефано, на който присъстват Стефан Стамболов и Драган Цанков. Те му предават 100 полуимпериала в една кърпа, събрани доброволно на бърза ръка от българските представители. През Одрин и Мустафапаша, кръстен от Станчов през 1874г. на Свиленград, когато бил учител там, той е изпратен радушно в родното си Търново. Пристигнал в бащината си къща, Петър Станчов научава, че майка му била направила панихида за него – тя получила съобщение, че синът и е обесен.
Всички българи дават пари за Червеното училище Свиленград
Изготвено от: Иван Чончев
