BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 27
Поп Георги умира в храма, без да дочака Великден
Първият български свещеник и учител в Башклисе издъхва далеч от родното си село
Село Башклисе, Суфлийско, е основано от българи през втората половина на 18 век. Кацнало на малка могила и заобиколено от три реки, ливади с уханни треви, китни черничеви и орехови градини и ниви, които раждат два пъти в годината, то се оприличава от жителите му на райска градина. Това малко селце със стотина къщи построява красиво училище и голяма църква, откъдето идва името му. През лятото на 1913г. Башклисе е съсипано от турски военни части и башибозук. Близо 40 души са убити. Оцелелите са подложени на грозни издевателства и мъчения – в продължение на два месеца турски войници отвличат мъже и жени за пари и после ги убиват. Изпаднали в смъртен страх, селяните отправят зов за помощ към Димотика. Оттам идва кавалерия, която заповядва на местните жители да напуснат селото. С малкото останала след пожара покъщнина бежанците тръгват за България, но на границата са върнати назад към Арда. Установяват се близо до село Адачалъ (Бориславци). Закриляни от четата на Руси Славов, башклисенци се добират до Харманли, престояват около 20 дни на открито край железопътната гара, след което са натоварени на трена и върнати в Суфли.
Башклисенският поп Георги Михайлов
„Когато през ноември отидох в кметството на Суфли, пише проф. Любомир Милетич, на влизане ми обърна внимание една млада селянка, облечена в дрипи, с едно малко 4-5-годишно момиченце: тя плачеше. Оказа се, че жената е от Башклисе, по име София Атанасова. Разказа ми, че мъжа й турците убили в селото, което те сетне запалили, че като бягала заедно с много други бежанци към българската граница, по пътя родила, и понеже имала още едно двегодишно момиченце, което трябвало на ръце да носи, оставила новороденото в гората, а след това и момиченцето, като скитали, от глад и студ умряло, и тя сега останала в една гръцка къща, в един зимник – гладна, гола, съвсем се отчаяла.“ Турците разоряват и околните села Караклисе, Каяджик, Голям и Малък Дервент, Мерхамли, Янурен и Кутруджа. Възстановената по-късно българска администрация връща в Западна Тракия част от жителите на Башклисе и им предоставя напуснатите села Чомлекчи и Окуф, откъдето те окончателно се изселват след 1920г.
„При първото изселване почти всички бежанци от Башклисе се заселиха на самата граница край Свиленград. Те се спряха там, за да бъдат по-близо до родното си място и домовете си, съградени с голям труд и много жертви след опожаряването на селото през 1913г. По Букурещкия мир останахме в България. Закипя усилена работа и се съвзехме, пооправихме се, въпреки че после се намесихме в голямата война, която свърши зле за нас. Откъсването на нашите земи по Ньойския договор, за да се образува автономната област Междусъюзническа Тракия, пак не ни отчая. От Башклисе никой не се мръдна, дори когато Западна Тракия се предаде на Гърция. Но дойде т.нар. доброволно изселване на българите и тръгнахме“, разказва за драматичните събития Атанас Попгеоргиев.
Атанас е едно от шестте деца на поп Георги – първият български свещеник и учител в Суфлийско и много заслужил борец за свободата на Тракия, както го описват съвременниците му. Неговото рождено име е Дяко Михайлов. Заедно с още няколко деца от Башклисе се учи на гръцко четмо и писмо. Като вижда колко е схватлив, баща му го изпраща да продължи образованието си в Одрин. Малкият Дяко се записва в гимназията на полските отци възкресенци и е награден за отличен успех със златна книга на пансиона. Внезапно заболяване обаче го принуждава да напусне училището. След като оздравява, е назначен за учител в село Малък Дервент. Той започва да учи и децата в родното си село, като настоява да знаят азбуката от А до Я и обратно. Всички се радват на младостта и ученолюбието му, но в същото време и тъгуват, че не могат да чуят божественото слово на роден език. Така подир тригодишно учителстване Дяко Михайлов се прощава с мечтата да учи медицина и приема молбата на съселяните си да им стане духовен пастир. Ръкоположен е за свещеник под името Георги през 1888г.
Членовете на управата на Фонд БАШКЛИСЕ , 20 януари 1935 г
Още в началото на своята църковна дейност той влиза в конфликт с местни чорбаджии. Поради тая причина отива да служи в съседното село Каяджик, където заедно със семейството си остава 2 години. Башклисенци успяват да склонят младия отец да преглътне обидата и да се върне отново в родното си село. В Башклисе поп Георги служи до прогонването на българите – цели 32 години. Той води църковните служби, но съдейства и на училищното настоятелство, открива вечерни курсове за възрастни, помага на бедните, като ги учи на тънкостите в бубарството и копринарството. В същото време духовникът се прочува в околността като добър пчелар и народен лечител. Не минава ден при него да не се явят болни за лекарство и съвети.
Поп Георги не остава чужд на освободителното движение. Той е упълномощен за ръководител на комитета и посвещава новите членове в революционната организация. За тази му дейност е арестуван от турската полиция. В ранната пролет на 1906г. в Башклисе идват четирима манафи, заграждат селото и арестуват първенците чорбаджи Янко, Панайот Атанасов, Манол Кьосеначев, Тодор Димитров и младото даскалче Михаил Димитров. Искали са да хванат и попа, но той успява да избяга, пише Елена Димитрова. Няколко месеца свещеникът се укрива по горите и водениците. Негови приятели го съветват да премине границата и да отиде в България, но той не може да се раздели със семейството си и шестте си малки дечица. Една нощ, връщайки се у дома да се преоблече, е издаден на турците. Скоро къщата е обградена. Викат му отдалеч да се предаде, да не се съпротивлява, а да пощади селяните и че само един куршум да хвърли, селото ще бъде изгорено. Юзбашията и още няколко войници претърсват жилището. Като не намират нищо, улавят попадията и опират нож в гърлото й. Щом чува писъците на домашните си, попът излиза от скривалището и казва: „Ето, тук съм. Правете каквото искате с мен, но не плашете децата.“
Увързан здраво с въжета, пленникът е подкаран към Димотика. Близо до гръцкото село Салтъкьой войници го отвеждат в черничева градина и стягат примка на врата му, за да го обесят. После го завързват за кон и го влачат по пътя. След продължителни разпити арестантът е прехвърлен в Одрин, където го осъждат на доживотен затвор. Освободен е през 1908г. от дадената амнистия от младотурците. Отецът дочаква Балканската война и освобождаването на Западна Тракия. „Скоро цялото село се събра. Дойде и поп Георги. Той още отдалече заплака, спусна се към първия войник и с килимявка в ръка целуна дръжката на войнишката сабя. В църквата се отслужи панихида за падналите и благодарствен молебен за преуспяването на светото обединително дело на българския народ“, записва в дневника си селската учителка Eвдокия Каринтева.
Башклисенки в народни носии: Елена Станкова, Мария Николова, Ирина Полихронова, Елена Янева
След решението на великите сили Западна Тракия да се даде на Гърция, башклисенци напускат отново своето село. Поп Георги се установява с жена си, синовете и дъщерите си в Белица, Свиленградско. Отначало не се намира дом за многолюдното семейство и то е настанено в обор. По-късно бежанците са преместени в къщата на дядо Илия в края на селото. Те не смеят да засадят дърво или цвете, защото се надяват един ден отново да се върнат у дома. Свещеникът често повтаря на своите хора да имат търпение за деня, „ка си подим у нашите места“. „И за нас ще дойде Великден, вярвайте – ще се върнем в Башклисе“, казва той на измъчените изгнаници.
На 19 октомври 1927г. по време на литургия в чест на св. Иван Рилски, след като прочита молитвата към закрилника на българския народ, благонадеждния пред Бога застъпник на християните и спасителен лекар на страдащите, и изрича последно „амин“, поп Георги Михайлов пада в храма и умира. След неговата смърт децата му се пръскат в различни посоки – Елена, Атанас и Борис заминават за София заедно с майка си Мария, Димитър отива в Любимец, а Христо и Ангел се установяват в Свиленград. По указание на околийската комисия бежанците и техните семейства са настанени в покрайнините на града. Дават им безстопанствени имоти с площ 500 квадратни метра, които според управата са достатъчни да си построят къщи и започнат живота си отначало.
Българско момиче се изгубва през войната , спасяват го турци
Изготвено от: Иван Чончев
