BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 4
Вървя си по моста и гледам брега
Не е за вярване: плажове на Марица, малки деца се гмуркат за риба в реката
С моя приятел от квартал Гебран – Зингата Гого, се случи тъй, че служихме заедно в казармата. Той беше вече стар войник, когато аз се появих остриган нула номер в шофьорската рота на поделение 34500, каквото беше кодовото название на летището в Узунджово. Веднъж, в изчакване на сигнал за поредни нощни полети, видяхме над живия плет до линията за зареждане на самолетите да се носи фуражката на нашия фазан в ротата.
Река Марица – на моста на въздишките
С думата „фазан“ по онова време простите войници вземаха леко на подбив старшините-школници, командировани по подразделения в страната от Школата за запасни офицери в Плевен.
Та мина фазанът, и Гого го надигна с „Фъррр“. Аз последвах примера му и с длани на уста подвикнах, но с по-нисък фалцет, понеже бях новобранец. И двамата не предполагахме, че до старшина-школника върви командирът на ротата – нисичкият капитан Стойчев, на когото викахме Врабчо. Разбрахме това едва когато личицето му лъсна между плета и с писклив глас запита: „Кой каза: „Фър“? Понечих да поема отговорността , но Гого ме изпревари, и като направи крачка напред, каза: „Аз, другарю капитан!“. „Три денонощия арест!“, отсече Врабчо.
Гого подви опашка и отиде до старшината на ротата да го остриже. На път към кауша ми смигна и взе да тананика: „Вървя си по моста и гледам брега – Врабчова Лена пече си г…“
Врабчова Лена нямаше нищо общо с капитан Врабчо. Това беше войнишки вариант на твърде популярен в миналото шлагер за хубавата Елена от Гебран. Тя била модистка, много известна в града и околията, носела оригинални и стилни тоалети, обувки с високи токчета и шапка на главата. В свободното си време красавицата обичала да се къпе в Марица и се излежавала на плаж край стария мост. Всеки мъж, който имал щастието да види ослепителното й тяло на брега, изгарял от желание по нея.
С тази песен Зингата Гого замина да търка нара в арестантската килия, а аз потънах в копнеж за Марица и красивите девойки, къпещи се във водите й.
Едно време Марица беше чиста като сълза. Толкова чиста, че хората пиеха вода от нея. През летните горещини свиленградчани ходеха често да се къпят на реката, потапяха се в бистрите й води и по цял ден си правеха слънчеви бани на ситния златист пясък. Нямаше нужда от море. То беше в краката им. Още с полъха на първия летен зной множество хора обсаждаха двата бряга – от Ада панаир та чак до скотобойната, която се намираше в края на града, отвъд последните къщи. Всичко живо през лятото се изсипваше на Марица, а тя щедро им предлагаше прохлада в непоносимата жега.
Стопанин пои воловете си на рeка Марица
И ние, учениците, дойде ли ваканцията, хвърляхме учебници и тетрадки и хайде на Марица. Всички бяхме там – гебранци на десния бряг, останалите на левия. По-видните дами показваха новите си бански костюми в две части, други се излежаваха, едва прикрити с чаршаф. Жените идваха да перат, но по време на прането захвърляха бухалките и се къпеха. Къпеха се и младите момичета, усмихнати и весели. В същото време мъжете се хвърляха отвисоко в дълбоки вирове. Надвечер в плитчините можеха да се видят старци да се топят в топлата вода.
Реката означаваше живот. Мощни пластове от диви наноси предоставяха покрай двата бряга обширни, изключително плодовити и леки за обработване почви. Напоявани от водите на самата река, те раждаха всичко. Марица беше не само главен архитект на долината, тя я обогатяваше всяка година, напояваше я обилно, беше постоянен и безценен източник на вода за пиене, на риболов, двигателна сила. За хората, избрали да живеят в поречието, това беше земя, обетована и скъпа през всички времена.
Малките момчета се учеха да се гмуркат надълбоко, преди още да започнат да плуват. Това беше първият урок на реката и задължителен за всеки, който иска да ползва богатствата й. С умело далдисване се вадеше мряна, кефал, бяла риба, а често и сом от подмолите под кичестите върби, тополи и други дървета, с които бяха изпъстрени бреговете.
За риболов се използваха обикновени въдици и сари – дълги въжета с навързани много куки по тях и тежест накрая. Дребна риба за стръв хващахме с оплетен от върбови клонки тънък и дълъг сноп (сюргия). Иначе най-добрата стръв беше яркорду – малки червейчета, които после стават пеперуди. Те се намираха там, където брегът е глинест и твърд, но се изгубиха през 60-те години на миналия век с първите химически замърсявания на реката. Заедно с тях изчезнаха и мидите по дъното.
Бях малък, когато дядо и баба отглеждаха картофена нива на един от островите по надолу. Прехвърляхме на острова най-напред коня с ралото, после каикът се връщаше за нас. Преди да почне оран, дядо отиваше на брега. Виждах го да сплита върбови клонки с трева и да ги поставя напречно на течението. Така той правеше преградаза бързите води и изкуствено затишие (комалтия). След това мяташе въдиците. По пладне, като пуснеше коня от браздата, дядо отиваше отново на реката и много често се връщаше засмян. Обядът е готов, казваше той отдалеч, и вадеше от голямата торба на рамо сомчета и тъмносиви маришки шарани.
Свиленград. Мостът на р. Марица. Пощенска картичка, 1939г.
Марица не оставаше без хора и през зимата. Най-много отново бяха децата. Възседнали шейни на колене, с два шиша, които забиваха в леда, те се състезаваха до премала. Други се пързаляха с кънки, закрепени на здрави обувки.
Като поотраснах, друг остров взе да ме тегли – Острова на блажените. Така наричаха големия остров на Марица откъм Гебран, на около 300 метра нагоре от моста. Горният му край, буйно обрасъл с тополи и храсти, стигаше до Томовата воденица – с голямо лопатесто колело, мелнични камъни, изправени до дуварите и разпрегнати коли наоколо. От брега островът се отделяше от тесен ръкав, над който беше прехвърлен въжен мост. По него се стигаше до ресторант, може би най-модерният за своето време. Той беше отворен за посетители по всяко време, но обикновено се пълнеше в късните следобеди. Към края на деня всеки, който проявяваше желание, се отправяше натам.
Ресторантът на острова имаше оркестър с певица – свиреше легендарният Кочо Алкапоне със своите приятели Евлоги, Галеца, чичо Пец и Драгов. Отпред на дансинга танцуваха влюбени двойки. Масите бяха на открито, но не можеше да се намери свободно място и келнерите, спретнати, с бяла кърпа на ръка, едва смогваха да обслужат многобройната клиентела. Някои предпочитаха разходка с лодка от близкия пристан – да плуваш по реката и да гледаш града от двете й страни е вълнуващо преживяване.
Бендът свиреше джаз всяка вечер. Сред звуците на музиката се чуваше пукот от тапи на вино, лимонада и газирана вода, които персоналът изстудяваше в натрошени буци лед. Младежи и девойки, понесени на крилете на радостта, прииждаха на групи и заливаха острова със своя смях. После си тръгваха. Сенките им се изгубваха в тъмнината на брега, тихият им шепот потъваше в реката, която продължаваше да тече все така тихо. И само от време на време във водите й проблясваше светлината на някоя далечна звезда.
Дъщерята на султан Селим строи баня в Мустафапаша-Свиленград по класически план
Изготвено от :Иван Чончев
