Серия от поредицата „Изгубеният Свиленград” час 51

Свиленград оживява във филмите на Бинка

Непослушното момиче на българското кино става икона за Източна Европа

„В своя дълъг живот Бинка видя много градове – големи и красиви, където се провеждаха кинофестивали, известни със своя блясък и светска шумотевица. Но нито един от тях не измести от сърцето й Свиленград. Не беше прекъсната нито една от нишките, които я свързваха с детството й и ученическата й младост – с Марица, със стария мост, с махала „Гебран“, с гимназията, с учителите и съучениците й, с гроба на нейния рано починал брат Кольо. Познавам нейните съкровени чувства към родния й град. И не само това – спомените от детството и младостта й са емоционалната основа на много от творческите й планове и могат да се почувстват в нейните филми.“

Бинка Желязкова

Това пише от името на Бинка Желязкова съпругът й – сценаристът Христо Ганев, който е до нея повече от 50 години. Писмото е изпратено от София на 10 ноември 2007г. до учителката в свиленградското Първо основно училище „Ив. Вазов“ Веселина Чавдарова. Поводът е, че нейната ученичка Агнес Шидерова от ІV „а“ клас написва съчинение за известната кинорежисьорка.

„Животът си тече“ е първият български филм, който открехва завесата за упадъка на социализма и показва самозабравянето на властващите червени величия. Филмът е спрян с постановление на ЦК на БКП. Появява се на големия екран едва след падането на Живков през 1989г., но режисьорката Бинка Желязкова не се обявява за дисидентка.

Тя се ражда на 15 юли 1923г. в Свиленград. Баща й Желязко – известен общественик и общински съветник, умира млад, като оставя Бинка и другите си две деца Любомир и Кольо на крехките рамене на майка им. Но невръстните сирачета не са оставени съвсем сами. За тяхното израстване се грижи вуйчо им Стойчо Старирадев, който по-късно е назначен за кмет на града. Той спасява племенниците си от мизерия, а също и от полицейски арести, тъй като и тримата изповядват леви идеи.

Когато навършва 15 години, Бинка се записва да учи в местната гимназия „Д-р Петър Берон“. Там тя е неразделна със съученичките си Елена Киркова, Стайка Колева и Живка Грозева. На 15 юни 1937г. чува по радиото за раждането на престолонаследника Симеон, втурва се в училище и вика радостно на висок глас: „Царицата си има царче“. Същия ден в гимназията се провежда матура по история. Изпитите се прекъсват за кратко заради изключително радостното събитие.

Девойката от квартал „Гебран“ е отличничка през целия курс на обучение. Затова при връчването на дипломите през 1942г. нейните съученици й възлагат да произнесе слово в знак на благодарност към преподавателите и възпитателите. Зрелостничката напада остро политиката на управляващите и произнася една „чисто агитационна болшевишка реч“, според писмо на областния директор до София. За своята постъпка Бинка Желязкова не получава свидетелството си за завършено средно образование. Тя е приета да следва химия през следващата година. Младата студентка се записва в курса на проф. Асен Златаров. Очакват я възможности за добро образование и кариера на научен работник, но тя не остава за дълго при епруветките и колбите. Друга е мечтата на живота й.

Бинка започва да учи режисура във Висшия институт за театрално изкуство в София. През 1951г. завършва института и започва работа като асистент-режисьор във филмовата студия „Бояна“. В края на 50-те години свиленградчанката е една от малкото жени режисьорки в света, които се занимават с игрално кино. Творческият й път се развива в периода на т.нар. социалистически реализъм. Филмите на Желязкова обаче често се разминават с догматичните схеми и с това предизвикват гнева на управляващите. Наричат я „непослушното момиче на българското кино“.

По време на 40-годишната й кариера тя преживява разочарованието си от комунизма, грубостта на тоталитарната машина, драмата на спрените си ленти и меланхолията от дългите периоди на мълчание, казва за нея Елка Николова, която направи документален филм за Бинка. Режисьорката заснема два документални и седем игрални филма: „Животът си тече тихо…“, „А бяхме млади“, „Привързаният балон“, „Последната дума“, „Басейнът“, „Голямото нощно къпане“ и „Нощем по покривите“. Четири от заглавията са спрени от неофициалната идеологическа цензура и публиката ги вижда по-късно. Но те достигат до зрителите извън пределите на страната – на реномираните кинофестивали в Кан, Москва, Брюксел, Берлин и Монреал.

Заради филма „А бяхме млади“ за дълго време са отхвърлени всичките проекти на Желязкова. Едва след 5 години й позволяват да пристъпи към „Привързаният балон“ по сценарий на Йордан Радичков. Филмът е изпратен на ЕКСПО 67 в Монреал. Там именно се разиграва невероятният абсурд – когато лентата е купена за разпространение в Европа и Америка, от България идва нареждане договорът да се анулира. Отклонена в последния момент е и отправена към българската кинаджийка покана от Венеция. „Привързаният балон“ е замразен цели 22 години с постановление на компартията, разпратено като циркулярно писмо до културните институти. По същото време Христо Ганев, бивш партизанин и военен кореспондент през 1944-1945г., е изключен от БКП. Причината е, че заедно с писателите Валери Петров, Гочо Гочев и Марко Ганчев отказва да заклейми книгите на Александър Солженицин, и това е повод за нови ограничения пред житейския и творчески тандем.

„Басейнът“ е филм за любовта, свободата и истината. В него със средствата на модерното европейско кино от 70-те години Бинка Желязкова поставя въпросите за самотата и духовната безпътица. Темата за свободата и морала продължава в „Голямото нощно къпане“ (номиниран за Кан) и „Нощем по покривите“. Признанието идва през 1996г., когато Бинка е обявена за лице на киното в Източна Европа, а портретът й се появява върху корицата на излезлия в Унгария на английски език сборник „MovEast“.

На 13 януари 2007г. в театър „Българска армия“ Бинка Желязкова и сценаристът Христо Ганев са удостоени с голямата награда за цялостен принос към българското кино. Те заснеха малко, но все достойни и главното – неравнодушни филми, заявява критикът Янко Терзиев. За известната режисьорка кинокритиката посочва следното:“Бинка е творец, който има невероятната способност да бъде напред във времето, да изпревари времето си и да види нещата преди другите да са ги усетили. Това е способността и орисията на изключително талантливите хора. Това е била и причината тя да не бъде възприемана така лесно, да има толкова много проблеми. За хора като нея ние трябва да знаем. Трябва да знаем, че е имало някой, който се е съпротивлявал на конформизма и е отстоявал себе си на всяка цена“.

10 км пеш за забранен филм

За първи път видях Бинка в родното ми село Любимец, спомня си нейната съученичка Елена Димитрова. Беше в края на август по богородичния панаир. Тя беше ефирно красива, сякаш излязла изпод кориците на модно списание. На 15 септември 1937-а, в очакване на първия учебен ден, се разхождах из двора на свиленградската смесена гимназия. Тогава видях момичето от панаира отново и се зарадвах. Съдбата ни събра в един клас, за да бъдем приятелки завинаги.

Щастлива съм, че животът ми направи този подарък – да бъда близо до Бинка Желязкова, пише Елена. Още от ученическите години тя се интересуваше изключително от две неща – поезия и кино. Моята съученичка рецитираше прекрасно, а влезеше ли в киносалона, съпреживяваше всичко, което ставаше на големия екран. Гледаше всичко, без да пропусне филм. Френският „Неизвестната“ беше забранен за ученици и Бинка предложи на мен и Златка да отидем до Любимец да го гледаме. Тръгнахме пеша, но взе да се стъмнява. За късмет по пътя мина военен обоз. Войниците ни качиха в един камион и така стигнахме навреме за прожекцията, довършва своя спомен Елена Димитрова.

Изготвено от: Иван Чончев

Facebook Share.

Tweet

Pin It