BulgarianСерия от поредицата „Изгубеният Свиленград” част 1
Единствен по направа, той свързва Изтока с Европа вече 500 години
Свиленград. Мостът на р. Марица. Пощенска картичка, 1939г.
Запазени са най-малко стотина снимки и пощенски картички с изгледи от стария мост на Марица. Първите са от 20-те години на миналия век, последните са от по-ново време и са цветни. Мостът е любим обект за фотографиране като безспорно най-голямата историческа и архитектурна забележителност на Свиленград. Той е неговият символ.
Свиленград е нов град – възниква върху развалините на антично селище по двата бряга на Марица след свързването им с мост през 16 век. Според изследователи заселването на града започва от десния бряг на реката, където днес е квартал „Гебран”. На левия бряг към сегашния градски център имало чифлици, които постепенно се заселват с българи от Родопите и близките села. Така около моста се образува ядрото на бъдещия град.
Днес от двете му страни има други два моста – по единия минава околовръстното шосе, другият е на железопътната линия за Турция. Никой от тях обаче не може да се сравнява със стария мост. С годините той се е превърнал в легенда и напомня за времето, отдавна заличено в паметта на хората.
Милиони са минали по грубия му калдъръм. Царе, султани, дипломати, генерали, търговци, пътешественици и обикновени пътници са спирали, преди да продължат, поразени от неговата внушителност и от великолепието на сводовете му, всеки един от които равен само на небесния, както уточнява прочутият турски учен и пътешественик Евлия Челеби. Той го видял през 1653г. и записал в дневника си, че този мост е единствен по направа и дължина в цяла Турция.
Свиленград. Общ изглед с моста на река Марица. Пощенска картичка, 1933г.
Мостът е построен по времето на султан Сюлейман Великолепни от втория му везир Мустафа паша. Красивият надпис на арабски върху издигнатата в средата колона с височина 6 метра гласи следното: „Този мост построи, когато беше халиф, най-великият от султаните султан Сюлейман хан, син на султан Селим хан – да бъде продължител на безопасността и сигурността му – техният везир Мустафа паша. Бог да го покровителства за това, което създаде. И то беше най-дълготрайното негово добро дело през годината, за дата на която стана едно вечно добро дело“. По числената стойност на буквите от последните две думи – „хасада абадие“, т. е. вечно добро дело, е установена точната дата на построяването на моста – 935г. по мохамеданския календар, което отговаря на 1529г. от рождението на Христа.
Строителят на този мост – Мустафа паша, бил женен за сестрата на султана. След войната срещу казълбашите в Персия той бил свален от длъжността везир заради вълнения в еничарския корпус и назначен за румелийски бейлербей (управител) със седалище в Одрин. През 1521г. Мустафа паша въртял ятаган пред стените на Белград. По-късно станал сераскер (главнокомандващ) и управител на Египет, но заболял от задух и починал през 1529г. Смята се, че е бил още жив при завършване на строителството на моста.
Мостът трябвало да улесни походите на турския аскер към Унгария и Австрия. В онова далечно време брод на Марица имало само в Пловдив, но през него трудно минавали войски и товари. Султан Сюлейман тръгвал на война с тежките си обози по левия бряг на реката, а на връщане войските му поемали из пътя отдясно, за да стигнат до Чермен (дн. Орменион). Там те прегазвали Марица, за да излязат отново на левия бряг и да продължат към Одрин. Свързването на двата бряга е било от значение за военните цели на империята и вътрешната й инфраструктура.
Дължината на моста е близо 300 метра, широчината – 6.30 метра. От край до край съоръжението е изградено от огромни каменни блокове, споени помежду им с олово. Оградните парапети от двете страни са от цели камъни, високи 1.10 метра и дълги 1.20 метра. С годините парапетите са снижени от положените многократни настилки върху платното. Броят на всички оградни блокове е 706, по 353 от двете страни.
До моста е бил разположен голям кервансарай, за който се предполага, че е построен при управлението на сина на Сюлейман – султан Селим. За разлика от баща си, Селим бил ленив и нерешителен, може би затова, че е бил отгледан в харем. Той влязъл в историята с две неща – със заповедта да бъде завладян остров Кипър (понеже там се произвеждало любимото му вино Командария) и с построената от него джамия в Одрин – най-красивия мюсюлмански храм от епохата на османските турци. Някои твърдят, че кервансараят при моста бил вдигнат не от султан Селим, а от дъщеря му. Наблизо построили джамия и просторна болница, имарет, хамам – всичко за удобство на пътниците. Много посланически мисии на път за Цариград и Ориента пренощували или отдъхвали за няколко часа в хана, преди да продължат пътуването си. В грижливо водените си дневници те описват моста при Мустафапаша като един от най-величествените в Турция, направен с голямо изкуство.
Мостът е изключително здрав – вече 500 години стои непоклатим на мястото си, невредим от земетресения, катаклизми и природни бедствия. През 1912г. отстъпващите от Свиленград турци се опитват да го взривят, но не успяват. 50 години по-късно, през февруари 1963г., той издържа на невиждан ледоход, тръгнал по Марица. Огромни ледени блокове задръстват сводовете му и опират почти до парапетите. По спешност са вдигнати военни подразделения от сапьори, които се заемат да разбият ледената планина с бомби. Това грамадно натрупване на ледове предизвиква през пролетта на същата година едно от най-големите наводнения – Марица излиза от коритото си и залива обширни части от града. Шосетата са потопени във вода, а връзките с жп гарата – прекъснати за повече от 3 месеца. По същото време градският комитет на БКП решава, че каменният мост трябва да бъде разрушен и на неговото място да се построи железен. Първият секретар на партията дори излиза с призив към младежите да си вземат по един камък от моста за спомен. Изпълнението на това безумно решение е спряно от международни организации за опазване на културно-историческите ценности.
Стопанин пои воловете си на рeка Марица
На отделните пощенски картички той изглежда различен, но винаги импозантен. Днес част от красивите му очертания се губят в растителност, избуяла по пясъчните острови. Те застрашават моста, понеже устоите му лежат върху дъбови колове, набити в дъното на реката. Дървеното легло задържа прииждащия пясък на определено ниво с цел да не подкопае основите и същевременно не позволява натрупване на наноси. Но затова трябва да е постоянно под вода. Остане ли на сухо, има опасност съоръжението да пропадне под собствената си тежест. Подобна угроза възниква преди 25 години с построяването на пясъчна кариера малко по-надолу от моста, която дръпва водите на Марица. Движението временно е преустановено и автомобилите са насочени по понтонен мост, докато се изградят прагове на течението. Опасенията, че гръбнакът на каменния колос е пречупен, не се оправдават. Той издържа и това изпитание сякаш за дапотвърди правилото, че фантастичните мостове в Турция се поддържат от съдбата.
Легенда: Не минавай по моста на подлеца
Тия думи според Евлия Челеби изрекъл самият султан Сюлейман Великолепни. „Преди да замине да воюва в Унгария, за да завладее Будапеща, султанът заръчал на Мустафа паша да построи мост за войската. Обаче като тръгнал, мостът не бил окончателно завършен. Сюлейман заповядал на аскера да прегази реката и промълвил тия два стиха: „Преди да вземеш розата в ръце, не се възхищавай на нейното ухание. Недей минава през моста на подлеца – нека те завлече водата“. Мустафа паша изпаднал в немилост и забягнал в град Гейбус, където се занимавал със строителство на джамии и други благотворителни заведения“, пише Челеби в дневника си.
Според стара легенда строителят на моста имал друга съдба – той бил принуден да сложи край на живота си. Неговият господар – султанът, харесал белокаменното съоръжение и пожелал да го откупи и да наложи такса за преминаването му.
Желанието на падишаха напълно обезсмисляло идеята на Мустафа паша за градеж, който да е за хаир (добро) на народа. В невъзможност да запази делото на своя живот везирът взел съдбоносното решение да се самоубие. Вестта за неговата смърт разгневила Сюлейман. В яда си той изрекъл клетва: „Който пръв мине, да загуби най-свидното си”, гласи старинното предание.
Дълго време никой не смеел да приближи до моста, хората продължавали да пресичат реката с лодки. От зловещата прокоба ги избавил бащата на Мустафа паша. Той вече нямало какво да губи: единственият му син лежал в хладната земя. В едно ранно утро старецът се облякъл в нови дрехи, сложил на главата си фес и като се простил с всички, тръгнал към прокълнатия мост. Тръгнал с бавни крачки към вечността.
Изготвено от: Иван Чончев
